– Оставам – прошепвам аз. – Винаги ще остана. За мен няма да има никой, освен...
Дрънчене откъм долния край на стълбищната площадка стресва и двама ни и ми напомня, че би трябвало да съм на вечеря.
– Ще дойдеш ли да се храниш с нас? – питам.
Той поклаща глава:
– Предпочитам да не ме виждат. В мига, в който Хърбърт узнае, че съм тук, ще нареди да обкръжат замъка, а не искам ти и момчето да бъдете изложени на опасност. Ще поръчам да ми изпратят храна горе в детската стая, и ще се срещна с теб и съпруга ти в дневната стая на горния етаж след вечеря, а утре сутринта заминавам.
Прегръщам го по-здраво:
– Толкова скоро? Нима ще заминеш толкова скоро? Едва те видях! Хенри ще иска да те види!
– Трябва да замина, а колкото по-дълго оставам, в толкова по-голяма опасност си ти и толкова по-вероятно е да ме заловят. Сега, когато момчето е поверено на твоите грижи, мога да го оставя с чиста съвест.
– И можеш да оставиш мен?
Той се усмихва с кривата си усмивка:
– Ах, Маргарет, през цялото време, откак те познавам, ти си съпруга на друг мъж. Оказва се, че аз съм само галантен влюбен. Трубадур на далечна любима. Не моля за нищо повече от една усмивка, и да ме споменаваш в молитвите си. Обичам отдалече.
– Но този път ще е много далече – казвам детински.
Без да каже дума, той нежно допира пръст до бузата ми и избърсва една самотна сълза.
– Как ще живея без теб? – прошепвам.
– Не мога да направя нищо, което да те лиши от чест – казва той нежно. – Наистина, Маргарет, не бих могъл. Ти си вдовица на брат ми, а твоят син носи изтъкнато име. Трябва да те обичам и да ти служа, а засега ще ти служа най-добре, като замина и събера армия, за да върна земите на твоя син обратно в мое владение, и да нанеса поражение на онези, които искат да отрекат правото на неговия род.
Тръбният зов, който оповестява, че вечерята е готова за поднасяне, отеква нагоре по каменното стълбище и ме кара да трепна.
– Върви – казва Джаспър. – Ще се видя с теб и съпруга ти в дневната стая по-късно. Можеш да му кажеш, че съм тук.
Той ме побутва леко и аз тръгвам надолу по стълбите. Когато поглеждам назад, виждам, че е влязъл в детската стая. Осъзнавам, че поверява живота си на бавачката на Хенри, и е отишъл да седне до спящото ми момче.
Джаспър идва при нас в дневната след вечеря.
– Ще тръгна рано утре – казва той. – Тук има мъже, на които мога да се доверя да ме отведат до Тенби. Там ме чака кораб. Хърбърт ме търси в северен Уелс; не може да пристигне там навреме, дори ако научи за мен.
Хвърлям поглед към съпруга си:
– Може ли да тръгнем с теб и да те изпратим? – питам.
Джаспър любезно изчаква съпругът ми да обяви решението си.
– Както желаеш – казва сър Хенри с равен тон. – Ако Джаспър смята, че е безопасно. Момчето може да се почувства по-добре, ако те види как заминаваш благополучно; той сигурно ще тъгува много за теб.
– Достатъчно безопасно е – казва Джаспър. – Мислех си, че Хърбърт е по петите ми, но той е поел по лъжлива следа.
– На разсъмване тогава – казва любезно съпругът ми. Изправя се на крака и ми подава ръка. – Ела, Маргарет.
Поколебавам се. Искам да остана край огнището с Джаспър. Той ще замине утре и изобщо няма да имаме време заедно насаме. Чудя се, че съпругът ми не вижда това, не разбира, че може да искам малко време насаме с този мой приятел от детинство, този настойник на моя син.
Изнурената му усмивка би ми подсказала – ако бях го погледнала – че той е разбрал напълно това, и много повече от това.
– Ела, съпруго – казва той тихо, и при този повик Джаспър се изправя на крака и свежда глава над ръката ми, така че трябва да отида в леглото със съпруга си, и да оставя най-скъпия си приятел, единствения си приятел, да седи сам край огъня през последната си вечер в дома, който някога деляхме.
На сутринта виждам в сина си Хенри различно дете. Лицето му грее от щастие; той е като малка сянка на чичо си, следвайки го като развълнувано кученце. Обноските му са все така прекрасни, може би дори по-добри, когато знае, че неговият настойник го наблюдава, но във всяко негово движение има радост, когато може да вдигне очи и да види одобрителната усмивка на Джаспър. Той му служи като паж, заставайки гордо до него, държи ръкавиците му и пристъпва напред да поеме поводите на едрия кон. Веднъж възпира един коняр, който носи камшик: