– Лорд Пемброук не харесва този камшик – казва той. – Вземете онзи с плетения край – и човекът се покланя и хуква да се подчини.
Двамата с Джаспър вървят редом, докато правят преглед на стражите, събрани да ни придружат до Тенби. Хенри върви точно като Джаспър, с ръце, сключени зад гърба, с очи, внимателно приковани върху лицата на мъжете, макар че трябва да гледа нагоре, тъй като те се извисяват над него. Точно както Джаспър, той спира от време на време, за да отбележи нещо за някое добре поддържано оръжие, или за добре гледан кон. Да виждам как малкото ми момче оглежда внимателно стражата, като истинско огледално отражение на прочутия военачалник, който е негов чичо, е все едно да гледам как някой принц се учи да бъде владетел.
– Какво ще бъде според Джаспър неговото бъдеще? – зачудено прошепва съпругът ми в ухото ми. – Защото в момента той обучава един малък тиранин.
– Смята, че той ще владее Уелс като баща си и дядо си – казвам кратко. – Най-малкото.
– А най-много?
Обръщам глава и не отговарям, защото разпознавам силната амбиция на Джаспър в кралското поведение на моя син. Джаспър отглежда наследник за трона на Англия.
– Ако имаха оръжия, или дори ботуши, щеше да е малко по-впечатляващо – отбелязва тихо в ухото ми моят съпруг, англичанинът; и за първи път забелязвам, че много от стражите всъщност са боси, а мнозина разполагат само със сърпове или секачи за кастрене на дървета. Те са армия от селяни, не професионални войници. Повечето от закоравелите в битки, добре въоръжени хора на Джаспър са загинали под трите слънца на Мортимърс Крос, останалите – при Тоутън.
Джаспър стига до края на войнишкия строй и щраква с пръсти да му доведат коня. Хенри се обръща и кимва на коняря, сякаш за да му каже да побърза. Той ще язди пред чичо си, и от привичното движение, с което Джаспър се мята на голямото седло, а след това се навежда да подаде ръка на Хенри, се досещам, че са правили това често. Хенри се протяга да стигне голямата ръка на Джаспър, и Джаспър го издърпва да седне пред него. Той се сгушва назад в здравата хватка на чичо си и засиява от гордост.
– Потегляйте – казва Джаспър тихо. – За Бог и за Тюдорите.
Мисля си, че Хенри ще се разплаче, когато стигаме до малкото риболовно пристанище Тенби и Джаспър го сваля на земята, а после скача долу до него. За миг Джаспър коленичи, и косите му с цвят на бакър почти докосват кафявите къдрици на Хенри. После Джаспър се изправя и казва: "Като Тюдор, нали, Хенри?", моето малко момче вдига поглед към чичо си и казва: "Като Тюдор, сър!" и двамата тържествено си стискат ръцете. Джаспър го тупва по гърба толкова силно, че малките му крачета едва не поддават, а след това се обръща към мен.
– Късмет – казва ми Джаспър. – Не обичам дългите сбогувания.
– Късмет, и сбогом – казвам. Гласът ми трепери, и не се осмелявам да добавя нещо повече пред съпруга си и мъжете от стражата.
– Ще пиша – казва Джаспър. – Пази момчето. Не го разглезвай.
Толкова съм подразнена, задето Джаспър ми казва как да се грижа за собствения си син, че за миг почти не мога да проговоря, но после прехапвам устна:
– Ще го пазя.
Джаспър се обръща към съпруга ми:
– Благодаря ви, че дойдохте – казва той с официален тон. – Хубаво е да предам Хенри на сигурно място, на настойник, комуто мога да се доверя.
Съпругът ми кимва:
– Късмет – казва той тихо. – Ще ги пазя и двамата.
Джаспър се обръща рязко и се готви да се отдалечи, но спира за миг, обръща се отново към Хенри и го прегръща бързо, силно и отривисто. Когато оставя внимателно момченцето на земята, виждам, че сините очи на Джаспър са пълни със сълзи. После взема поводите на коня си и го повежда внимателно и тихо по рампата до кораба. Придружават го дузина мъже; останалите чакат с нас. Хвърлям поглед към лицата им и виждам ужасеното им изражение, докато техният господар и командир вика на капитана на кораба, че може да потегля.
Хвърлят въжетата към кораба; вдигат платна. Отначало изглежда, че той изобщо не се движи, но после платната се развяват и потрепват, и вятърът и силата на прилива измъкват плавно кораба от малкия каменен кей. Пристъпвам напред и слагам ръка върху рамото на малкия си син; той трепери като жребче. Не обръща глава, когато го докосвам; напряга очи, за да не пропусне последното, което може да зърне от своя настойник. Едва когато корабът се превръща в далечно петънце в морето, той си поема треперливо дъх, свежда глава и аз усещам как раменете му се разтърсват от ридание.
– Искаш ли да яздиш пред мен? – питам го тихо. – Можеш да седиш пред мен, както правеше с Джаспър.