Той вдига поглед към мен и казва.
– Не, благодаря, милейди.
Посвещавам се на сина си през следващите седмици, които прекарваме в замъка Пемброук. Въоръжена група, нищо повече от обикновени разбойници, заплашва пътя към Англия, и съпругът ми решава, че за нас е по-безопасно да чакаме в Пемброук, докато продължат нататък, отколкото да потеглим и да рискуваме да ги срещнем. Затова седя с малкия Хенри, когато той взема уроци от домашния учител, когото Джаспър е наел. Яздя с него сутрин, гледам го как се упражнява на малкия стълб с въртяща се мишена за хвърляне на копие, който Джаспър му е построил в полето зад конюшните. Яздим до реката заедно, излизаме с рибарска лодка и заръчваме на слугите да накладат огън на брега, за да можем да ядем улова си, изпечен на пръчки. Подарявам му играчки и книги, и собствено ново пони. Сама му преписвам на английски молитвите за деня, в по-добър превод от латински. Играя с него на гоненица и карти. Пея с него детски песнички и му чета на френски. Слагам го да си легне и прекарвам вечерта в планове какво може да му хареса да прави на другия ден. Сутрин го събуждам с усмивка. Никога не го наказвам и поучавам – оставям възпитателя му да прави това. Никога не го пращам да се преоблече, нито го гълча, задето се е изцапал – оставям това на бавачката му. За него аз съм идеалният другар в игрите, винаги щастлива, винаги готова за игра, съгласна той да определя правилата на играта, съгласна да го оставям да побеждава; а всяка вечер той коленичи до леглото си за молитва, и аз коленича до него. И всяка вечер, каквото и да сме правили през деня, колкото и привидно безгрижен да е бил, той моли Бог да върне чичо му Джаспър у дома при него, за да могат отново да бъдат щастливи.
– Защо Джаспър още ти липсва толкова много? – питам го, докато му подпъхвам завивките. Внимавам тонът ми да е безгрижен, почти безразличен.
Личицето му грейва на фона на бялата ленена възглавница. Засиява при мисълта за чичо си.
– Той е мой повелител – казва простичко. – Ще поема заедно с него, когато съм достатъчно голям. Ние ще донесем мир на Англия, а когато това бъде сторено, ще тръгнем заедно на кръстоносен поход. Никога няма да се разделим. Ще му дам клетва за вярност и ще бъда синът, какъвто той няма. Той е мой господар. Аз му служа.
– Но аз съм ти майка – отбелязвам. – Сега аз съм тук, за да се грижа за теб.
– Джаспър и аз те обичаме – казва той бодро. – Казваме, че ти си нашата пътеводна светлина. И винаги се молим за теб, а също и за баща ми Едмънд.
– Но аз съм тук сега – настоявам. – А Едмънд дори не те е виждал. Той едва ли е от значение; изобщо не е същото. Джаспър е в изгнание; единствено аз съм тук сега.
Той обръща главицата си: клепачите му се затварят, тъмните ресници леко докосват розовите му бузи.
– Моят чичо, лорд Пемброук, е щастлив да те приеме в замъка си – казва той тихо. – И за двама ни е радост да приветстваме с добре дошла...
После заспива. Обръщам се и виждам съпруга си, облегнат мълчаливо на каменната рамка на вратата.
– Чу ли това? – питам го. – Той мисли единствено за Джаспър. Моли се за мен, както се моли за баща си, който бе мъртъв, преди той да се роди. За него съм също толкова далечна, колкото и кралицата.
Съпругът ми протяга ръка към мен, и аз съм щастлива от тази утеха. Облягам шава на гърдите му и усещам как ме прегръща.
– Той е будно момче – казва той успокоително. – Трябва да му дадеш време да те опознае. Живял е с Джаспър толкова дълго, че този човек изпълва света му. Трябва да те опознае. Всичко ще си дойде на мястото. Бъди търпелива. А и няма нищо лошо в това да бъдеш като кралица за него. Ти си му майка, а не бавачка. Защо да не бъдеш неговата пътеводна светлина, онази, която го ръководи? От Джаспър се е научил да те обожава от разстояние. Разбира това. Защо би искала да бъдеш каквото и да било друго?
Есента на 1461
Разбужда ни звънът на камбаната, която бие тревога, аз скачам от леглото, намятам една рокля и хуквам към детската стая. Синът ми си нахлузва панталоните и крещи да му донесат ботушите. Главната бавачка вдига поглед, когато влизам.
– Милейди? Знаете ли какво става?
Поклащам глава и поглеждам навън през прозореца. Вертикалната решетка на крепостната врата се спуска с бързо тракане; стражите и конярите се изсипват от жилищните помещения и крещят. Сред мъжете виждам съпруга си, който върви тихо и уверено към стражевата кула, от която се открива изглед към портата.