– Слизам – казвам аз.
– Аз ще дойда! Аз ще дойда! – обажда се с пискливо гласче синът ми. – Трябва ми сабята.
– Не ти трябва сабята – казвам аз. – Но можеш да дойдеш, ако обещаеш да останеш с мен.
– Може ли да дойда с малкия граф; моля ви, милейди? – пита бавачката му. Знам, че според нея няма да мога да го удържа да остане до мен, и пламвам от раздразнение, но кимвам и тримата затичваме надолу по каменните стълби, напряко през двора и нагоре по тесните стълби към кулата, където съпругът ми и началникът на стражата гледат над бойниците към мястото, където знамето на Уилям Хърбърт пърха над малка армия от негови хора, яздещи в тръс по пътя.
– Бог да е с нас – прошепвам.
Хенри дърпа бавачката си към най-далечния ъгъл на кулата, където може да гледа надолу как вдигат подвижния мост.
Моят съпруг ми се усмихва:
– Не вярвам да сме в опасност – казва той спокойно. – Не се съмнявам, че този замък, а навярно и графската титла, са дадени на Хърбърт. Той е дошъл само за да предяви правата си. Ние се оказваме в положението на негови неочаквани гости.
– Какво ще правим?
– Ще му предадем замъка.
– Да му го предадем ли? – Толкова съм потресена от предателското намерение на съпруга си, че се втренчвам в него със зяпнала уста. – Просто да му дадем ключовете? От замъка на Джаспър? Просто ще отворим вратите и ще го поканим на вечеря?
– Той би могъл да ни покани на вечеря – поправя ме съпругът ми. – Ако, както мисля, този замък сега му принадлежи.
– Невъзможно е да възнамеряваш просто да го пуснеш да влезе?
– Разбира се, че възнамерявам – казва той. – Ако крал Едуард му е предал замъка и владението над Уелс, тогава ние постъпваме, както подобава на лоялни поданици, като даваме на Уилям Хърбърт онова, което му принадлежи, и отдаваме кесаревото кесарю.
– Този замък принадлежи на нас, Тюдорите – изсъсквам му аз. – На Джаспър, а в негово отсъствие – на мен и Хенри. Това е домът на Хенри; това е моят замък.
Съпругът ми поклаща посивялата си глава:
– Не, скъпа моя. Забравяш, че на престола има нов крал и че той сигурно е направил нови дарения и подаръци. Родът Ланкастър вече не владее нито трона, нито Уелс, нито дори замъка Пемброук. При все че това е бил твоят дом, той вероятно е даден на някой, доказал лоялността си към Йорк. Мислех си, че маже би е даден на Уилям Хейстингс или Уорик, но както виждаме, късметлията е Уилям Хърбърт.
Той хвърля поглед над стената на замъка. Те са почти толкова близо, че могат да го чуят, ако им извика.
– Джаспър би предизвикал обсада – казвам с горчивина. – Джаспър щеше да защити онова, което му принадлежи. Щеше да предпочете по-скоро да умре, отколкото да предаде нашия замък на човек като Хърбърт. Той не би се предал като жена. Щеше да се бие. Хърбърт е изменник и аз няма да го допусна до замъка на Джаспър.
Съпругът ми ме поглежда и вече не се усмихва.
– Маргарет, сама виждаш какво е щял да направи Джаспър. Сама виждаш какъв беше неговият избор. Той видя, че битката е изгубена и изостави замъка, изостави сина ти, изостави и теб. Изостави те, без дори да погледне назад. Каза ти, че не обича дългите сбогувалия и побягна да осигури собствената си безопасност, надалече. Сам ми каза, че очаква Хърбърт да дойде и да предяви претенции за Пемброук и че очаква да отстъпим. Каза ми, че ще се радва, ако останем, за да предадем Пемброук на Хърбърт и се уверим, че слугите са в безопасност. Всякакво подобие на обсада би означавало да погубим напразно живота си. Решим ли да сторим каквото и да било друго, със същия успех можехме да избягаме, както постъпи той. Битката е изгубена; тя беше изгубена при Тоутън, и Джаспър го разбра и избяга.
– Не е избягал – казвам разгорещено.
– Сега не е тук, нали? – отбелязва съпругът ми. Навежда се над бойниците и изкрещява: – Хей! Сър Уилям!
Едрият мъж, застанал пред войниците си, дръпва поводите, за да спре коня си, и навежда знамето си.
– Аз съм Уилям, лорд Хърбърт. Кой ме вика? Вие ли сте това, сър Хенри Стафорд?
– Същият. Тук съм със съпругата си лейди Маргарет и нейния син, граф Ричмънд.
– А предателят Джаспър Тюдор, бившият граф Пемброук?
Хенри ме дръпва за ръката, и аз се навеждам да чуя шепота му:
– Чичо ми още е граф Пемброук, нали? Защо този лош човек казва "бившият граф"?
– Ние никога няма да го наричаме така – заричам се. – В молитвите ни за нас той винаги ще бъде граф Пемброук. Само привържениците на Йорк мислят различно. Те всичките са лъжци.
– Джаспър Тюдор замина – изкрещява сър Хенри в отговор. – Имате честната ми дума, че не е в замъка или наблизо.