– Вече не сме далече, Маргарет. Ще пренощуваме в Абътс Лангли и ще продължим към Лондон утре. Не си ли твърде уморена?
Толкова съм неподготвена от онези, които би трябвало да се грижат за мен, че дори не са ме научили да яздя, и не ми е позволено дори да седя върху собствен кон и някой да ме води, дори не и когато пристигаме в Лондон и стотици хора по улиците, пазарите и магазините зяпат петдесетимата души от нашето домакинство, когато преминаваме. Как ще изглеждам като героинята, която ще спаси Англия, ако трябва да се клатушкам зад Уат, седнала странично, с ръка на колана му, като някоя селска повлекана, тръгнала на пазар за гъски? Изобщо не приличам на наследница на рода Ланкастър. Отсядаме в някакъв хан, дори не и в двора, защото херцог Съфолк, моят настойник, е ужасно опозорен и сега е мъртъв, затова не можем да отседнем в двореца му. Излагам пред Нашата Повелителка факта, че нямаме собствена хубава лондонска къща, а после се сещам, че Тя също е трябвало да се задоволи с обикновен хан във Витлеем, когато Ирод със сигурност трябва да е имал свободни стаи в двореца си. Със сигурност трябва да е имало и по-подходящи места за настаняване, отколкото някакъв си обор. Като се има предвид коя е била тя. И затова се опитвам да проявя смирение, като нея.
Поне ще получа лондонски дрехи, преди да отидем в двора, за да се откажа от годежа си. Почитаемата ми майка вика шивачите и шивачките в хана, където сме отседнали, и ми вземат мярка за прекрасна рокля. Говори се, че дворцовите дами носят високи, конични диадеми, толкова високи, че една жена трябва да се приведе, за да премине под горния праг на врата, висока седем фута. Кралицата, Маргарита Анжуйска, обича красивите дрехи и носи нов рубиненочервен цвят, приготвен от нова боя: казват, че бил червен като кръв. За контраст майка ми поръчва за мен рокля в ангелско бяло, и заръчва да я украсят с червените рози на Ланкастър, за да напомни на всички, че може и да съм едва деветгодишно момиче, но съм наследница на нашата фамилия. Едва когато дрехите са готови, можем да се качим на баржа надолу по реката, за да обявя несъгласието си с годежа и да бъда представена в двора.
Отхвърлянето на годежа е огромно разочарование. Надявам се, че ще ме разпитват и че може би ще застана пред тях, свенлива, но с ясна реч, за да кажа как съм знаела от самия Бог, че Джон дьо ла Пол няма да ми бъде съпруг. Представям си себе си пред трибунал от съдии, удивявайки ги подобно на невръстния Иисус в синагогата. Мислех си, че може да разкажа как съм имала съновидение, което ми е разкрило, че не бива да се омъжвам за него, понеже имам по-високо предопределение: Сам Бог ме е избрал да спася Англия! Аз ще бъда кралица на Англия, и ще се подписвам "Кралица Маргарет: Margaret?"[1]. Но нямам възможност да се обърна към тях, да блесна. Всичко е написано, преди да пристигнем, и всичко, което ми е позволено да кажа, е: "Отхвърлям годежа", и да се подпиша с името си, което е само Маргарет Боуфорт, и е свършено. Никой дори не ме пита за мнението ми по въпроса.
Отиваме да чакаме пред приемната, а после един от служителите на краля излиза и се провиква: "Лейди Маргарет Боуфорт!", всички се оглеждат и ме виждат. Изживявам един миг, един наистина прекрасен миг, когато чувствам, че всички ме гледат, но се сещам да сведа очи и да презра светската суета, а после майка ми влиза начело в приемната на краля.
Кралят е на големия си трон с окаченото на облегалката брокатено покривало, до него има почти също толкова голям трон за кралицата. Тя е със светли коси и кафяви очи, с кръгло, безизразно лице, и прав нос. Мисля си, че изглежда красива и разглезена, а кралят до нея изглежда крехък и блед. Не мога да кажа, че забелязвам особена светлина на святост при този пръв оглед. Той изглежда съвсем нормално. Усмихва ми се, когато влизам и правя реверанс, но кралицата премества поглед от червените рози върху подгъва на роклята ми към коронката, която придържа воала ми, а после извръща очи, сякаш няма особено високо мнение за мен. Предполагам, че, тъй като е французойка, тя не разбира коя съм. Някой е трябвало да ѝ каже, че ако не роди бебе, ще трябва да намерят друго момче, което да бъде техен наследник от рода Ланкастър, и то като нищо би могло да бъде моето. Сигурна съм, че тогава щеше да ми обърне повече внимание. Но тя е светска жена. Французите могат да бъдат ужасно отдадени на светските неща: забелязала съм го от това, което съм чела. Сигурна съм, че тя дори нямаше да види светлината у Девата Жана. Не мога да се изненадвам, че не ми се възхищава.