– Останете – казва любезно сър Уилям. – Останете, докато момчето свикне, останете колкото пожелаете. Можем да уловим няколко от тези елени, които Джаспър си е дал толкова труд да опази. – Той се засмива, а моят съпруг, изменникът, се засмива заедно с него.
Пътуваме обратно към къщата си в Линкълншър в каменно мълчание, а когато стигаме вкъщи, аз се отдавам на молитва и на науките си. Съпругът ми, след няколко шеговити реплики, които аз не удостоявам с отговор, след като ме пита дали бих искала да пътувам с него до Лондон – сякаш бих отишла в града, който отпразнува позора! – насочва вниманието си към управлението на големите ни имения и към делата си в Лондон. Решимостта на новия крал да опази мира означава повече работа за местното дребно дворянство, и съпругът ми открива, че му е наредено да премахне загрижените само за собственото си добруване покварени местни служители, процъфтявали при вялото управление на крал Хенри. Сега местните съдилища трябва да са отворени, за да раздават правосъдие на всички, а не само на онези, които могат да подкупят съдиите. Новият крал Едуард свиква парламент и казва на членовете му, че е твърдо решен да живее скромно и да не обременява страната с тежки налози. Нарежда по пътищата да се осигури безопасност, а числеността на личните армии да бъде намалена. Нарежда разбойниците и престъпниците да бъдат изправяни на съд, а необузданите изблици на насилие в кръчмите и по главните пътища да бъдат овладени. Всички приветстват тези промени и предричат време на голямо благоденствие за Англия, която този бляскав и славен син на Йорк ще поведе към мир. Всички са възхитени от промените и подобренията. Изглежда, че всички са влюбени в този красив син на Йорк. Всички, освен мен.
Този крал Едуард е деветнайсетгодишен младеж, само година по-голям от мен, оцелял след смъртта на баща си, както и аз, мечтаещ за величие, както мечтая и аз – и въпреки това той застана начело на армията на своя род и ги отведе до трона на Англия, докато аз не съм направила нищо. Той е този, който изигра ролята на Жана д'Арк за Англия, а не аз. Аз не мога дори да задържа при себе си собствения си син. Това момче, този Едуард, когото наричат благоуханната роза на Англия, прекрасното цвете на Англия, бялото цвете, е възхваляван в разказите като красив, смел и силен – а аз съм нищо. Той е обожаван от жените; пеят хвалебствени песни за него, възхваляват външността му и очарованието му. Аз не мога дори да се явявам в двора му. Никой не ме познава. Всъщност аз съм цвете, което прахосва сладкия си аромат в пустинята. Той дори не ме е виждал. Никой не е написал дори една единствена балада за мен; никой не ми е рисувал портрет. Аз съм съпруга на човек без амбиция, който не тръгва на война, докато не бъде принуден да потегли. Майка съм на син, поверен на грижите на врага ми, и съм далечната любима на един победен изгнаник. Прекарвам дните си – които непрекъснато се скъсяват, докато вечерите се влачат безкрайно през тази толкова нещастна година – на колене, и се моля на Бог да накара тази тъмна нощ да отмине, да накара тази студена зима да отмине, да срази династията Йорк и да позволи на династията Ланкастър да се завърне у дома.
Есента на 1470
Минава не една тъмна зима; почти десет зими минават, преди Бог да освободи мен и рода ми от нещастието на поражението в дните ми и от изгнание в собствената ни страна. Девет дълги години живея със съпруг, с когото не споделям нищо, освен новата ни къща в Уокинг в провинцията. Споделяме дом, земя и интереси, и въпреки това съм самотна, копнееща за сина си, отглеждан от моя враг, за когото трябва да се преструвам, че ми е приятел. Със Стафорд не зачеваме дете, аз отдавам това на грешка на акушерките при раждането на сина ми Хенри, и трябва да понасям великодушието на съпруга си, приел, че няма да го даря с наследник. Той не ме укорява, и аз трябва да приемам любезността му възможно най-добре. И двамата трябва да понасяме властта на рода Йорк, чиито представители носят кралския хермелин, сякаш им се полага по рождение. Едуард, младият крал, се жени за някаква неизвестна и незначителна жена в първите години на царуването си, и повечето хора смятат, че тя го е омаяла чрез магьосничество с помощта на своята майка-магьосница, Жакета, голямата приятелка на нашата кралица, която е станала изменница и сега управлява двора на Йорк. Племенникът на съпруга ми, малкият херцог Хенри Стафорд, е сграбчен в хищните нокти на алчната сирена Елизабет, която нарича себе си кралица. Тя го отнема от нас, неговото семейство, и го сгодява за собствената си сестра, Катрин Удвил – момиче, родено да гледа кокошки в Нортхамптън – и така момичето на Удвил става новата херцогиня и глава на нашия род. Съпругът ми не възроптава срещу това похищение на нашето момче: казва, че това е част от новия свят, и че трябва да свикнем. Но аз не свиквам. Не мога. Никога няма да свикна.