Веднъж годишно посещавам сина си сред натрапчивия разкош в домакинството на Хърбърт и го виждам как става по-висок и по-силен; виждам го как се държи спокойно и непринудено сред фамилията Йорк, любимец на Ан Деверьо, съпругата на Черния Хърбърт; виждам го как се държи приятелски и се чувства добре с техния син Уилям, негов най-скъп приятел, негов другар в игрите, и негов компаньон в учението; и колко е внимателен с дъщеря им Мод, която те явно са му избрали за съпруга, без да ми кажат и дума.
Всяка година го посещавам предано и му говоря за чичо му Джаспър, изгнаника, и за братовчед му краля, държан като затворник в Лондонския Тауър, и той слуша с наклонена към мен кестенява глава, с усмихнати и покорни кафяви очи. Той ме слуша, докато говоря, с учтиво внимание, никога не възразява, никога не изказва съмнение. Но не мога да преценя дали наистина разбира дори една дума от сериозната ми проповед: че трябва да чака търпеливо, че трябва да знае, че е момче, избрано за величие, че аз, неговата майка, наследница на фамилията Боуфорт и на династията Ланкастър, едва не умрях, докато го раждах, че Бог спаси двама ни за велика цел, че той не е роден да бъде момче, задоволяващо се с привързаността на човек като Уилям Хърбърт. Не искам за снаха момиче като Мод Хърбърт.
Казвам му, че трябва да живее с тях като шпионин; трябва да живее с тях като враг в техния лагер. Трябва да говори вежливо, но да чака да си отмъсти. Трябва да превива коляно пред тях, но да мечтае за меча. Но той не иска. Не може. Той живее с тях като открито и сърдечно момче на пет, после на шест, после на седем години; живее с тях, докато навършва тринайсет; превръща се в млад мъж под техните грижи, а не под моите. Той е момче, създадено и възпитано от тях, а не от мен. За тях той е като любим син. За мен той не е син, и аз никога няма да им простя това.
Близо девет години нашепвам отровни слова в малкото му ухо, против настойника, на когото се доверява, и против съпругата на неговия настойник, която обича. Виждам го как процъфтява под техните грижи, виждам го как расте под техните наставления. Наемат му учители по фехтовка, по френски, по математика, по реторика. Не щадят никоя сума, която би му помогнала да научи нови умения или би го насърчила да учи. Дават му образование, каквото дават и на родния си син; двете момчета учат редом, едно до друго, като равни. Нямам повод да се оплаквам. Но сподавям безмълвен вой на негодувание и гняв, който никога не мога да оглася: че това е моето момче, че това е наследник на престола на Англия, че това е момче от рода Ланкастър – какво, в името Божие, търси той, доволен и щастлив, в един дом на йоркисти?
Зная отговора на този въпрос. Знам точно какво прави той в едно от семействата, верни на династията Йорк. Превръща се в привърженик на Йорк. Обича разкоша и удобствата в замъка Раглан; убедена съм, че би го предпочел пред святата простота на новия ми дом в Уокинг, ако някога му бяха позволили да види дома ми. Той започва да харесва кротката набожност на Ан Деверьо; моето изискване да знае всички кратки молитви за всеки ден и да почита дните на всички светци, е твърде много за него – зная, че е така. Той се възхищава на смелостта и блясъка на Уилям Хърбърт, и макар още да обича Джаспър и да му пише, за да изрази тази обич – момчешки писма, пълни с перчене и привързаност – той се учи да се възхищава на врага на своя чичо и да го приема като истински образец на благороден, почтен рицар и земевладелец.
А най-лошото от всичко за мен е, че той ме смята за жена, която не може да се примири с поражението: знам, че го мисли. Приема ме за жена, видяла своя крал прокуден от трона си, съпруга си убит, а девера си – избягал, и смята, че именно разочарованието и провалът са ме накарали да потърся утеха в религията. Смята ме за жена, която търси в Бог утеха за проваления си живот. Не мога да сторя нищо, което да го убеди, че моят отдаден на Бога живот е моята сила и слава. Нищо, което мога да сторя, не е в състояние да го убеди, че не приемам нашата кауза за изгубена, не приемам себе си за победена, не вярвам, дори и сега не, че Йорк ще задържат престола. Мисля, че ще се върнем, мисля, че ще победим. Мога да му казвам това, мога да го повтарям отново и отново, но нямам доказателства, за да подкрепя убеждението си, и смутената усмивка, и начинът, по който свежда глава пред мен и промърморва: "Почитаема майко, сигурен съм, че сте права", ми дава да разбера, така ясно, сякаш ми е възразил на висок глас, че смята, че съм заблудена и греша, и – по-лошо – че не се държа подобаващо.