– Ние ли спечелихме? – питам несигурно. При положение, че синът ми е изчезнал, а настойникът му – мъртъв, това не ми прилича на победа, а на предсказание за нови опасности.
– Ние спечелихме – казва моят съпруг, и в гласа му изобщо няма радост. – Във всеки случай, Ланкастър спечели, а това очевидно отново означава: ние.
Същата сутрин, когато моят предпазлив съпруг се готви да потегли, получаваме писмо с познатия небрежен почерк на Джаспър:
Нашето момче е при мен; той беше на сигурно място при лейди Хърбърт, отседнал при семейството на покойния ѝ съпруг. Ще го доведа в Лондон, да го представя на нашия крал. Ще ни чакате ли там, в двора, когато нашият крал бъде отново на трона? Англия отново е наша, а молитвите ви получиха отговор, слава на Бога.
Сякаш е сън – сън, ярък като онези, които някога ми се явяваха в детството, когато с молитвите си призовавах видения. В баржата на Стафорд сме, плаваме надолу по Темза, гребците движат веслата под бавния ритъм на барабана, синът ми се взира в хората на речния бряг, които ликуват, когато виждат как се развяват нашите знамена и зърват сина ми на носа на лодката – един принц в очакване. Минаваме покрай Уестминстър, и аз поглеждам ниските постройки, които се гушат долу досами реката. Някъде в олтарната част на абатството е предишната кралица, Елизабет Удвил, прочутата с красотата си съпруга на краля от династията Йорк, която се укрива от своите врагове и се пита дали някога ще види отново съпруга си. Тя е отхвърлена и сама, а аз се издигнах високо. Питам се дали гледа навън през онези тъмни малки прозорци, дали в същия този миг очите ѝ са приковани върху моето знаме. Потръпвам, сякаш чувствам върху себе си зъл поглед; но свивам рамене и го отърсвам. Аз съм избраната Божия дъщеря, от избрания от Него род. Ако питат мен, тя може да си стои там, докато изгние, а с нея – и красивите ѝ дъщери.
Застанал на носа на лодката, синът ми Хенри се обръща назад към мен със свенлива усмивка, и аз казвам:
– Помахай им, помахай на народа си. Те се радват да видят нашата фамилия, възвърнала честта си, завърнала се на власт. Покажи им, че се радваш да си тук.
Той махва леко, а после отстъпва назад до балдахина на Стафорд, цял избродиран с червената роза на Ланкастър, под който седя аз.
– Почитаема майко, имахте право през цялото време – казва той свенливо. – Трябва да ви помоля за прошка. Не разбирах.
Притискам ръка към сърцето си и чувствам глухите му удари.
– Права за какво?
– Ние сме велик род, а крал Хенри е истинският крал. Не знаех. Когато ми казвахте, не разбирах. Но сега разбирам.
– Господ ме направлява – казвам сериозно. – Аз гледам отвъд мимолетните дни, към Божията мъдрост. Ще следваш ли моите напътствия в бъдеще?
Той прави тържествен, лек поклон и казва с официален тон:
– Ще бъда ваш син и ваш верен васал.
Извръщам глава, за да не може да види триумфалното ми изражение. Крал Хенри спечели Англия, а аз спечелих сина си. Тринайсетгодишен, той ми се кълне във вярност. Той е мой до живот! Усещам как сълзите набъбват в очите ми.
– Приемам службата ти – казвам тихо. После баржата се приближава до кея, спускат на борда подвижния мост, а синът ми Хенри показва прекрасните обноски, на които го е научил Хърбърт, и ми подава ръка, за да ми помогне да сляза на брега. Вървим през градината, където всички се усмихват, изпълнени с радост, че страната се е опомнила и всички можем отново да бъдем на местата, които ни се полагат по право. А ето го нашият крал, отново на трона си, с лице, така светнало от щастие, че почти не забелязвам бледността от петгодишното му затворничество. Над главата му е кралският балдахин, избродиран с напълно разцъфналата червена роза на Ланкастър; около него са придворните му. Сякаш отново съм дете и той се готви да ме повери на настойничеството на Тюдорите. Сякаш радостите от детството ми са се върнали отново при мен и светът може да започне наново.
Тук е и синът ми, моето момче, с късо подстригана коса, светла като кестенява грива, с широки рамене, пораснал още по-висок, застанал до чичо си Джаспър, красиво момче от достойно семейство. Ние сме възстановени на власт. Англия се върна към здравия разум, Джаспър отново е граф Пемброук, синът ми е поверен на моите грижи.
– Виждаш ли? – питам го тихо. – Виждаш ли сега? Не губех вяра в този крал, моя сродник, и ето че той е възстановен на престола. Бог ми дава Своята специална закрила, както я дава и на теб. Знаех, че властването на Йорк ще е кратко; знаех, че всички ще бъдем възстановени на истинските си места. – Хвърлям поглед към сина си и виждам, че кралят е кимнал на Джаспър да го изведе напред. – Върви – подканвам го. – Кралят вика теб, своя родственик.