– Не мога да отрека това – казва отривисто братовчед ми. – Но Едуард Йоркски не е истинският крал. Може да е същински Даниил, раздаващ правосъдие, може да е истински Мойсей, който носи законите, и пак би бил предател. Ние трябва да следваме краля, нашия крал, или сами да станем предатели.
Вратата се отваря и влиза съпругът ми, широко усмихнат.
– Съжалявам – казва той. – В конюшнята имаше проблем; някакъв глупак преобърнал един мангал, и тичаха наоколо да потушават пожара. Просто слязох да се уверя, че е напълно изгасен. Не искаме нашият уважаван гост да изгори в леглото си! – Той се усмихва любезно на херцога, и в този миг, в усмихнатата му, искрена топлота, поради пълното отсъствие на страх и увереността в собствената му правота, която се излъчва от него – струва ми се и двамата разбираме, че сър Хенри няма да потегли в подкрепа на краля.
След броени дни до нас достига новината, че Едуард от Йорк е слязъл на суша – не там, където го очакваха всички, а в северна Англия, където призованият с магия вятър е отвел корабите му до сигурен пристан, после потеглил към Йорк и поискал да му отворят вратите на града, не в правото му на крал, а за да може да приеме отново херцогската си титла. Гражданите, убедени като сбирщина глупци, го пускат да влезе, но тогава поддръжниците на Йорк веднага се стичат около своя предводител и предателската му амбиция става ясна. Джордж, изменникът херцог Кларънс, е сред тях. Било е нужно известно време, но дори глупавият Джордж най-сетне осъзнава, че бъдещето му като син на рода Йорк ще бъде по-светло, когато на престола е крал от династията Йорк, внезапно обиква брат си повече от всеки друг и заявява, че предаността му към истинския крал и към тъста му Уорик е била огромна грешка. Предполагам, че вследствие на това синът ми е изгубил графската си титла завинаги, тъй като всичко отново ще принадлежи на момчетата Йорк и никакви умолителни послания от мен до Джордж, херцог Кларънс, няма да го накарат да върне титлата на Хенри. Изведнъж всичко се облива в златиста дневна светлина, а трите слънца на Йорк сякаш са зората над Англия. В нивите зайците се боричкат и скачат, и като че ли цялата страна е полудяла като зайците през този март.
Удивително е, но Едуард стига до Лондон, без да срещне дори едно препятствие по пътя си, обожаващите го граждани разтварят широко вратите пред него, и той се събира отново с жена си, сякаш никога не е бил прогонен от собствената си земя, никога не му се е налагало да бяга, за да спаси живота си.
Когато научавам новината от усилно препускащия пратеник на Съмърсет, се затварям в стаята си и се моля на колене. Мисля си за Елизабет Удвил – така наречената красавица – с невръстния си син на ръце, и с всичките ѝ дъщери около нея, вдигнали очи нагоре, виждам ги как трепват, когато вратата се разтваря със замах и Едуард Йоркски влиза с широки крачки в стаята, победоносен както винаги. Прекарвам два дълги часа на колене, но не мога да се моля за победа, не мога да се моля и за мир. Мога само да си я представям как се хвърля в обятията му, знаейки, че нейният съпруг е най-смелият и най-способен мъж в кралството, как му показва сина си, заобиколена от дъщерите им. Вземам броеницата си и се моля отново. Моля се за безопасността на моя крал; но не мога да мисля за нищо друго, освен за измъчващата ме завист, че една жена с далеч по-долно потекло от мен, която Бог обича несъмнено по-малко от мен, ще може да изтича радостно към съпруга си, да му покаже сина им и да знае, че той е готов да се бие, за да го защити. Че жена като нея, която очевидно не се ползва с Божието благоволение, която не показва признаци на благородство и изтънченост (за разлика от мен), е кралица на Англия. И че по силата на някаква мистерия – твърде голяма, за да я проумея – Бог ме е пренебрегнал.
Излизам от стаята си и намирам съпруга си в голямата зала. Настанил се е на господарската маса, с мрачно лице. Управителят му, прав край масата, поставя пред него документ след документ за подпис. До него писарят му топи восък и притиска печата. Отнема ми само миг да разпозная писмата, с които се свикват войници. Той свиква арендаторите си. Отива на война, най-сетне отива на война. Чувствам как при тази гледка сърцето ми ликува, като издигаща се в небето чучулига; хвала на Бога, той най-сетне осъзнава дълга си и отива на война. Пристъпвам до масата с радостно изражение.