– Е какво? – просъсквам.
– Безумна – казва той простичко. – Безнадеждна. Кралят е светец и не може да управлява, а синът му е дявол и не бива да управлява.
– Сториш ли това, никога няма да ти простя – заричам се. Сълзите се стичат по лицето ми, и аз ги бръсвам гневно. – Ако потеглиш, за да допринесеш за поражението на родния ми братовчед, законния крал, никога няма да ти простя, никога няма отново да те нарека "съпруже", за мен ще бъдеш като мъртъв.
Той пуска ръката ми, сякаш съм сърдито дете.
– Знаех, че ще кажеш това – казва печално. – Макар че правя онова, което смятам за най-добро за двама ни. Смятам дори, че това, което правя, е най-добро за Англия – а това е повече, отколкото мнозина могат да кажат за себе си в тези тревожни времена.
Април 1471
Пристига призив от узурпатора Едуард в Лондон, и моят съпруг потегля начело на армията си от арендатори, за да се присъедини към новия си господар. Толкова бърза да замине, че половината мъже още не са екипирани, а началникът на конницата му остава, за да се погрижи подострените бойни тояги и новоизкованите мечове да бъдат натоварени на каруци, за да последват мъжете.
Стоя в двора на конюшнята и наблюдавам как мъжете се строяват. Много от тях са служили във Франция; мнозина от тях са потегляли на походи преди за битки в Англия. Това е поколение от мъже, привикнало към воюването, свикнало с опасността и запознато с жестокостта. За миг разбирам копнежа на съпруга си за мир, но после си спомням, че той подкрепя не този крал, който трябва, и отново разпалвам гнева си.
Той излиза от къщата: обул е най-хубавите ботуши и си е сложил дебелото пътно наметало, което ми даде, когато отидохме да видим сина ми. Тогава се радвах на добротата му, но оттогава насам той ме разочарова. Когато го поглеждам, изражението ми е сурово, виновният му вид буди у мен презрение.
– Ще ми простиш, ако победим и успея да върна сина ти у дома при теб – предполага той с надежда.
– Ще воювате на противоположни страни – казвам студено. – Ти ще се биеш на едната страна, а деверът ми и синът ми – на другата. Искаш от мен да се надявам моят девер Джаспър да бъде победен или убит. Защото само по този начин синът ми ще има нужда от нов настойник. Не мога да сторя това.
Той въздиша.
– Сигурно не. Ще ми дадеш ли все пак благословията си?
– Как мога да те благословя, когато си прокълнат в избора си? – питам настойчиво аз.
Сега вече усмивката му изчезва:
– Съпруго, ще се молиш ли за безопасността ми поне докато ме няма?
– Ще се моля да се вразумиш и да преминеш на другата страна точно насред битката – казвам аз. – Би могъл да сториш това, да се погрижиш да преминеш на страната на онези, които ще победят. Тогава ще се моля за победата ти.
– Това би било съвсем безпринципно – отбелязва той кротко. Коленичи пред мен, взема ръката ми и я целува, а аз инатливо отказвам да докосна главата му с другата си длан в жест на благословия. Той се изправя и отива до издигнатото стъпало за възсядане на конете. Чувам го да пъшка от усилието, докато стъпва върху него и се мята на седлото, и за момент изпитвам съжаление, че този мъж, вече немлад, който толкова не обича да напуска дома си, е принуден да потегли на битка в горещия пролетен ден.
Той обръща коня си и вдига ръка към мен за поздрав:
– Сбогом, Маргарет – казва той. – И ти казвам "Бог да те благослови", дори и ти да не искаш да го кажеш на мен.
Мисля си, че е нелюбезно от моя страна да стоя там с ръце, отпуснати отстрани до тялото, и намръщено изражение на лицето. Но го оставям да тръгне без въздушна целувка, без благословия, без заръка да се върне невредим. Оставям го да тръгне без нито дума или жест на любов, защото той потегля да се бие на страната на моя враг, и следователно сега е мой неприятел.
Получавам вест от него след броени дни. Вторият му оръженосец се връща припряно, защото е забравил изплетените от метални халки покрития за откритите от ризницата части на тялото му. Носи завещанието; което съпругът ми е надраскал набързо, мислейки, че битката ще се разрази всеки момент.
– Защо? Нима мисли, че ще умре? – питам жестоко, когато човекът ми го подава, за да го съхраня.
– Духът му е много нисък – отговаря ми той откровено. – Да му отнеса ли в отговор писмо, което да го ободри?