– Писмо няма да има – казвам, извръщайки се. Един мъж, който се бие под флага на Йорк против интересите на сина ми, не може да очаква да получи изпълнено с надежда писмо от мен. Как бих могла да го сторя? Аз трябва да се моля Йорк да се провали и да бъде сразен. Трябва да се моля за поражението на моя съпруг. Ще се моля да не загине, но, съвсем честно казано, кълна се в Бога, не мога да сторя повече от това.
Прекарвам тази нощ, цялата нощ, на колене, молейки се за победа за моя род, за Ланкастър. Слугата каза, че йоркистите се събирали пред Лондон и щели да потеглят да пресрещнат нашите войски, които се събират с хиляди, някъде близо до Оксфорд. Едуард ще поведе в поход войските си по големия път на запад, и армиите ще се срещнат някъде по него. Очаквам Уорик да извоюва победа за нашия крал, макар че двамата сина на Йорк, Джордж Кларънс и Ричард Глостър, ще се бият редом с по-големия си брат. Уорик е по-опитният командир; той е научил синовете на Йорк на всичко, което знаят за военното дело. А и Уорик разполага с най-голямата войска. Освен това Уорик защитава справедлива кауза. Нашият крал, миропомазан монарх, свят човек, е затворен в Тауър по заповед на узурпатора Йорк. Как може Бог да дари на неговия похитител да получи победа? Съпругът ми може и да е там, във войските на Йорк. Но аз трябва да се моля за неговото поражение. Аз съм на страната на Ланкастър, аз съм на страната на моя крал, аз съм на страната на Джаспър, и на страната на сина си.
Всеки ден изпращам вестоносци до Гилдфорд за новини, очаквайки от Лондон да пристигнат пратеници с вест за битка; но никой не знае какво става, докато накрая един от нашите хора се връща, яздейки откраднат кон, преди всички останали, за да ми съобщи, че съпругът ми Хенри е ранен и на прага на смъртта. Изслушвам го, застанала сама в двора на конюшнята, докато някой се сеща да повика една от дамите ми, и тя стиска здраво ръката ми, за да ме задържи изправена, докато човекът ми описва битка, изпълнена с променящ се късмет и объркване. Имало гъста мъгла, бойният ред се извъртял, граф Оксфорд преминал на страната на врага; или поне така казал някой; настъпила паника, когато той атакувал нашите хора, а Едуард излязъл от мъглата в атака като самия дявол, и войските на Ланкастър се разбягали пред него.
– Ще трябва да отида при него и да го доведа у дома – казвам. Обръщам се към управителя му: – Пригответе каруца, за да можем да го докараме дотук, сложете в нея пухена постеля и всичко, от което той ще има нужда. Превръзки и лекарства, предполагам.
– Ще доведа лекаря, за да ви придружи – казва той. Приемам това като укор, че никога не съм разбирала много от лекуване или билки.
– И свещеника – казвам. Виждам го как трепва, и знам какво си мисли – осъзнал е, че господарят му може би ще има нужда от последно причастие, че може би наистина е близо до смъртта в същия миг, докато си говорим. – Ще тръгнем веднага – казвам. – Днес.
Яздя начело пред бавната каруца, но ездата е тежка и продължителна, и когато стигам до Барнет, здрачът на пролетната вечер се спуска над калния път. По цялото протежение на пътя виждам мъже, които молят за помощ да се приберат у дома, или просто лежат край живия плет и умират, защото нямат приятели, близки, или изобщо някой, който да се погрижи за тях. Понякога от пътя ни изблъсква въоръжен отряд, бързащ след главните войски, за да се присъедини към тях. Виждам грозни и отблъскващи гледки: мъж с наполовина отсечено лице, мъж, който завързва ризата си върху корема, за да задържи червата си да не се изсипят. Двама мъже, вкопчили се един в друг като пияници, опитвайки се да си помогнат взаимно да се приберат у дома, имат общо само три крака. Яздя по пътя, минавайки напряко през полята винаги, когато мога, за да избегна бавната върволица от умиращи мъже, опитвайки се да не гледам тези, които залитат към мен, опитвайки се да не виждам разпръснатите оръжия и тела навсякъде около мен, сякаш в нивите е изкласила странна и ужасна реколта.
Тук има жени, подобни на врани, наведени над умиращите мъже и тършуващи из куртките им за пари или скъпоценности. Понякога измъкнал се на свобода кон се приближава в тръс към моя, цвилейки в търсене на близост и успокоение. Виждам неколцина рицари, които са били свалени от конете си и убити, както и един, чиито доспехи са го предпазили толкова добре, че е загинал, както си е в тях, с лице, смазано в шлема. Когато един ловец на плячка издърпва шлема нагоре, главата също се отделя заедно с него, и мозъкът се изплисква като помия през наличника. Стискам неспирно броеницата си, и повтарям отново и отново "Аве Мария", за да се задържа на седлото, и да уталожа пристъпите на гадене. Конят ми върви предпазливо, сякаш също е отвратен от миризмата на кръвта и съзнава, че тези места са опасни. Нямах представа, че ще бъде така.