Не мога да повярвам, че с Жана д'Арк е било същото. Винаги си я представях на бял кон със знаме с лилии и ангели над главата, чиста. Никога не съм си я представяла да язди през трупове, макар че сигурно е яздила, както го правя и аз. Ако това е волята Божия, то тя приема странна и ужасна форма. Не знаех, че богът на битките е толкова ужасен и зъл. Никога не съм знаела, че един светец може да стане причина за такива страдания. Все едно че яздя през долината на сянката на смъртта, сякаш самите ние яздим като предвестници на смъртта, защото не раздаваме вода, макар войниците умолително да протягат ръце към мен, сочейки към окървавените си уста, в които всички зъби са избити. Не смеем да спрем и да дадем на един, защото това ще накара всички да се спуснат върху нас, затова началникът на конницата поема напред с камшик и крещи: "Разчистете пътя за лейди Маргарет Стафорд", ранените се отместват от пътя ни, тътрейки крака, и пазят главите си от камшика.
Един ездач, съпровождащ нашата група, се връща и казва, че са открили съпруга ми настанен в някакъв хан в Уетстоун, и ние тръгваме след него, а той ни води надолу през калните улици към селцето. Ханът е просто селска кръчма с две стаи за минаващи пътници. Изпитвам неохота да сляза от коня си, боейки се да се озова на земята редом с ходещите мъртъвци. Но слизам и отивам вътре. Много се страхувам, че съпругът ми ще е ужасно осакатен като мъжете на пътя, или посечен от бойна брадва; но го намирам да лежи на пейка с високо облегало в задната стая, със здраво завързан около корема шал. Увеличаващото се червено петно върху шала ми подсказва, че той продължава да кърви. Той обръща глава, когато влизам, и когато ме вижда, успява да се усмихне:
– Маргарет, не биваше да идваш.
– За мен няма опасност, а ме следва и каруца, с която ще те отведа у дома.
Лицето му светва дори само при споменаването на дома ни.
– Ще се радвам да видя дома си. Имаше мигове, когато си мислех, че няма да го видя никога повече.
Поколебавам се:
– Много лошо ли беше? Йорк ли спечели?
– Да – кимва той. – Постигнахме голяма победа. Нападнахме ги нагоре по склона в мъглата, при това бяха двойно повече от нас. Никой освен Едуард от Йорк не би се осмелил да го стори. Мисля, че той е непобедим.
– Значи е свършено?
– Не. Кралицата на Ланкастър е стоварила армията си на суша някъде в Девън. Там всички боеспособни мъже са се присъединили към нея, а Едуард се придвижва колкото е възможно по-бързо, за да ѝ пресече пътя и да ѝ попречи да се добере до подкрепленията си в Уелс.
– В Уелс ли?
– Тя сигурно ще отиде при Джаспър – казва той. – Узнала е, че съюзникът ѝ Уорик е мъртъв, а тази армия – победена, но ако успее да стигне до Джаспър и неговите уелски наемници, може да продължи да се сражава.
– Значи Едуард все още може да бъде победен, и всичко това – мисля си за мъжете, които се тътрят с усилие на юг, надолу по пътя, крещейки от болка, – всичко това ще е било напусто.
– Всичко това е винаги напусто – казва той. – Още ли не си го разбрала? Всяка смърт е безсмислена; всяка битка би трябвало да бъде избегната. Но ако Едуард успее да нанесе поражение на кралицата и да я плени заедно със съпруга ѝ, тогава наистина всичко ще свърши.
Чувам коня на лекаря, и отивам да му отворя.
– Да остана ли, за да ви помогна? – питам без особено въодушевление при мисълта за тази задача.
– Върви си – казва Хенри. – Не искам да виждаш това.
– Каква е раната ти?
– Намушкаха ме с меч в корема – казва той. – Върви и заръчай да ти приготвят място за лагеруване в полето зад този хан. Тук не могат да се намерят легла. И се погрижи да оставят страж, който да пази теб и вещите ти. Иска ми се да не беше идвала.
– Трябваше да дойда – казвам. – Кой друг, ако не аз?
Той ми отправя кривата си усмивка:
– Радвам се да те видя – казва той. – Така се бях поболял от страх в нощта преди битката, че дори си написах завещанието.
Опитвам се да се усмихна съчувствено, но, боя се, той е разбрал, че го смятам не само за изменник, а и за страхливец.
– Е, добре – казва той. – Стореното – сторено. Сега върви, Маргарет, и попитай ханджията какво може да ти намери за вечеря.
Не изпълнявам заръката на съпруга си. Разбира се, че не. Докато той лежи в някакъв мръсен хан, а нашият лекар се грижи за него като за ранен герой, пострадал в името на каузата на Йорк, кралицата на Англия се придвижва възможно най-бързо към сина ми и единствения ми истински приятел, Джаспър, сигурна, че те въоръжават и събират хората си, за да потеглят с нея. Викам момчето, което язди пред мен, то е младо, предано и ще язди бързо. Давам му бележка, адресирана до Джаспър, и му нареждам да препуска с все сили на запад и да намери войници, маршируващи под знамето на Ланкастър, които отиват към Уелс, за да се присъединят към войските, които сигурно ще събира Джаспър. Казвам му да се обърне към тях като приятел и да им заръча да предадат писмото на графа, като им обещае награда. Пиша: