Отивам в стаята на съпруга си и забелязвам колко удобно са го настанили. Леглото му е добре оправено, чаша с разреден ейл стои на маса до него, книгите му са в сандъка си, хартията за писане на паметни бележки – на писалището му; около него е подредено всичко, което би могъл да пожелае. Седнал е в стола си, със стегната превръзка около корема: от болката лицето му е посивяло и той изглежда по-възрастен от годините си. Но усмивката, която ми отправя, е бодра както винаги.
– Получих вести от Джаспър в Уелс – казвам с равен тон. – Заминава в изгнание.
Съпругът ми чака да кажа още нещо.
– Ще вземе сина ми със себе си – казвам, без да ме е попитал. – В Англия не е безопасно за момче, което е наследник на трона на Ланкастър.
– Съгласен съм – казва спокойно съпругът ми. – Но моят племенник Хенри Стафорд е в достатъчно голяма безопасност в двора на Йорк. Приели са клетвата му за вярност. Не е ли редно и твоят син Хенри да се обърне към крал Едуард и да предложи да му служи?
Поклащам глава:
– Заминават за Франция.
– За да планират нахлуване?
– Заради собствената си безопасност. Кой знае какво ще последва? Времената са тревожни.
– Иска ми се да се погрижа да ти спестя неприятностите – казва той тихо. – Бих искал да помолиш Джаспър да избягва проблемите, а не да ги създава.
– Аз не търся тревоги за себе си, нито пък Джаспър. Само те моля да ми позволиш да отида до Тенби и да ги изпратя, когато отплават. Искам да се сбогувам със сина си.
Той се поколебава за миг. Този изменник, този страхливец, уютно сгушен в леглото си, има право да се разпорежда с мен. Питам се дали ще има смелост да ми забрани да отида, и дали аз ще имам смелост да му се противопоставя.
– Това означава да се изложиш на опасност.
– Трябва да видя Хенри, преди да замине. Кой знае кога ще бъде безопасно да се върне? Той е на четиринайсет години; ще стане мъж, преди да го видя отново.
Той въздиша и аз разбирам, че съм спечелила.
– Ще потеглиш с голяма охрана, нали?
– Разбира се.
– И ще се върнеш, ако пътищата са затворени?
– Да.
– Тогава можеш да отидеш да се сбогуваш със сина си. Но не им давай обещания, нито за самите тях, нито за бъдещето на династията Ланкастър. Вашата кауза беше окончателно загубена при Тюксбъри. Родът на Хенри беше унищожен при Тюксбъри. Свършено е. Би трябвало да ги посъветваш да потърсят начин да се върнат с мир.
Поглеждам го и знам, че изражението ми е предизвикателно и студено.
– Знам, че всичко е свършило – казвам. – Кой би могъл да знае по-добре от мен? Моята кауза е загубена, главата на моя род е екзекутиран, съпругът ми – ранен, докато се сражава за противниците ни, а синът ми отива в изгнание. Кой би разбрал по-добре от мен, че всяка надежда за страната ми е мъртва?
Септември 1471,
Тенби, Уелс
Гледам невярващо над светлите води на пристанището в Тенби. Слънчевата светлина искри, повява лек ветрец: това е ден, в който се излиза на плаване за удоволствие, със сигурност не и ден, в който да стоя тук, сред миризмата на риба, с чувство, че сърцето ми се къса.
Хората от това мъничко селце са изцяло на страната на Джаспър, а рибарските съпруги и мъжете трополят с грубите си дървени налъми надолу по калдъръмената улица, която води към кея, където се поклаща малкото корабче в очакване да отведе сина ми от мен. Някои от жените са със зачервени очи заради изгнанието на своя господар; но аз не плача. Ако някой ме погледне, никога не би разбрал, че бих мота да плача цяла седмица.
Моето момче е пораснало още; сега е високо колкото мен – младеж на четиринайсет години, който започва да наедрява в раменете, с кафяви очи, които са на едно ниво с моите, и е блед, макар че летните му лунички са разпръснати по носа му като петънца върху топло птиче яйце. Взирам се в него, виждайки и детето, което е пораснало и е станало мъж, а сега – и момчето, което би трябвало да стане крал. Блясъкът на величието е слязъл над него. И крал Хенри, и синът му, принц Едуард, са мъртви. Това момче, моето момче, е наследник на династията Ланкастър. Това вече не е моето момче, детето, което ми принадлежи: това е законният крал на Англия.
– Ще се моля за теб всеки ден и ще ти пиша – казвам тихо. – Погрижи се да ми отговаряш; ще искам да зная как си. И не забравяй да си казваш молитвите и да бъдеш прилежен в учението.