– Да, почитаема майко – казва покорно той.
– Аз ще го пазя – казва ми Джаспър. За миг очите ни се срещат, но в погледите ни не се крие нищо друго, освен мрачна решителност да сложим край на мига на раздялата, да сложим началото на това изгнание, да опазим това скъпоценно момче в безопасност. Предполагам, че Джаспър е единственият мъж, когото съм обичала, може би е единственият мъж, когото някога ще обичам. Но никога не е имало време за думи на любов между нас; прекарали сме по-голямата част от времето си в сбогувания.
– Времената може да се променят – казвам на Хенри.
– Едуард изглежда непоклатим на трона сега, когато нашият крал е в гроба, а нашият принц също е мъртъв, но аз не се предавам. Ти също не се предавай, синко. Ние сме от династията Ланкастър, ние сме родени да управляваме Англия. Казах го преди, и бях права. Отново ще бъда права. Не го забравяй.
– Няма, почитаема майко.
Джаспър поема ръката ми и я целува, покланя се и тръгва към малката лодка. Хвърля на капитана няколкото си вързопа с вещи, а после, като държи меча си внимателно вдигнат, слиза в малкия рибарски кораб. Той, който владееше половин Уелс, заминава почти без нищо. Това наистина е поражение. Джаспър Тюдор напуска Уелс като бягащ, осъден престъпник. Усещам как у мен пламва негодувание към узурпаторите Йорк.
Синът ми коленичи пред мен, аз полагам длан върху меката му, топла коса и изричам: "Бог да те благослови и да те пази, синко", а после той се изправя и си тръгва, пристъпвайки леко по мръсния калдъръм. Скача надолу по стъпалата на пристана като елен, слиза в корабчето и те отплават, преди да успея да кажа и дума повече. Отишъл си е, преди да съм го посъветвала как да се държи във Франция; отишъл си е, преди да успея да го предупредя за гибелните опасности, които крие светът. Стана твърде бързо, твърде бързо и твърде окончателно. Той вече е тръгнал.
Оттласкват се от стената и вдигат платна; вятърът издува пърхащата тъкан, и те се изопват стегнато. Разнася се скърцане, когато мачтата и платната поемат напрежението, а после корабът започва да се отдалечава, отначало бавно, а после – по-бързо, от стената на кея. Иска ми се да извикам: "Върнете се! Не заминавайте без мен!", като дете. Но не мога да ги повикам да се върнат към опасността, а самата аз не мога да избягам. Трябва да го оставя да си отиде – моя син, моя син с кестенявите коси, трябва да го оставя да прекоси морето и да отиде в изгнание, без дори да зная кога ще го видя отново.
Прибирам се у дома – болката ми е притъпена от пътуването и от постоянно нашепваните молитви по всяка стъпка от обратния път, гърбът ме наболява от тръскането на коня, очите ми са сухи и възпалени – за да открия, че лекарят отново е пристигнал, за да се погрижи за съпруга ми. Пътуването е било дълго, аз съм изтощена от пътя и изнурена от скръб, заради раздялата със сина ми. През всяка стъпка от пътя се питах къде ли е той сега и кога ще го видя, всъщност дали ще го видя отново някога. Не мога да намеря в себе си сили дори да проявя престорен интерес, когато виждам коня на лекаря в конюшнята, а слугата му да чака в коридора. Откакто се прибрахме у дома от битката при Барнет, в къщата ни постоянно присъства една или друга болногледачка – или лекарят, или аптекарят, или бръснарят, който изпълнява ролята и на хирург. Предполагам, че е дошъл да се справи с обичайното оплакване на съпруга ми от болката в раната му. Раната на корема му отдавна е зараснала, оставяйки назъбен белег, но той обича да създава излишна суматоха, говорейки за страданията си през войните, и все още сънува нощем мига, когато мечът се спуснал надолу.
Свикнала съм да пренебрегвам оплакванията му, като му предлагам успокояващо питие и ранно лягане, затова, когато камериерът, който отговаря за спалнята, ме спира, докато влизам в къщата, не мисля за друго освен за желанието да се измия и да сменя мръсните си дрехи. Бих се шмугнала покрай него, но той е настоятелен, сякаш нещо действително не е наред. Казва, че аптекарят счуква билки в помещението за дестилиране на лекарства и напитки, лекарят е при съпруга ми; може би трябвало да се подготвя за лоши новини. Дори когато сядам на стола си и щраквам с пръсти на пажа да ми събуе ботушите за езда, аз почти не слушам. Но човекът продължава да говори развълнувано и тревожно. Сега мислят, че раната е била по-дълбока, отколкото сме си давали сметка, и че не е зарасла: може би кърви в стомаха му. Прислужникът му скръбно ми напомня, че така и не е започнал да се храни добре след битката – но въпреки това яде доста повече от мен: аз постя през всеки ден, когато се почита паметта на някой светец, и всеки петък. Не може да спи, понякога се унася само в кратка дрямка – но пак спи повече от мен, която ставам по два пъти през нощта, всяка нощ, за да се моля. Накратко, това може да означава всичко или нищо, както обикновено. Махвам му с ръка да си върви и му казвам, че ще дойда след малко, но той все така кръжи около мен. Не за първи път се суетят около съпруга ми, смятайки, че е близо до смъртта, а после откриват, че е ял презрели плодове или е пил твърде много вино, и аз съм напълно сигурна, че няма да е и за последен път.