Никога не съм го укорявала, задето пожертва здравето си, за да постави на трона един узурпатор, и съм се грижила за него внимателно, както подобава на една добра съпруга: не може да ми се вмени никаква вина. Но той знае, че виня него за поражението на моя крал, а сигурно знае, че го обвинявам и за загубата на сина си.
Избутвам камериера настрани, отивам да си измия лицето и ръцете и да сменя изцапаната си от пътуването рокля, и затова минава близо час, преди да вляза тихо в покоите на съпруга си.
– Радвам се, че дойдохте най-сетне, лейди Маргарет, защото мисля, че не му остава много – казва ми лекарят тихо. Чакал ме е в преддверието към спалнята на съпруга ми.
– Много ли? – питам. Умът ми е така изпълнен с мисли за сина ми, така се ослушвам, да не би да доловя шума на надигащата се буря, която може да ги отклони от пътя им или дори – моля те, Господи, пощади го – да потопи малкото корабче, че не разбирам какво иска да каже той.
– Съжалявам, лейди Маргарет – казва той, мислейки си, че съм оглупяла от съпружеска загриженост. – Но се страхувам, че не мога да направя нищо повече.
– Повече? – повтарям отново. – Защо, какво става? Какво искате да кажете?
Той свива рамене:
– Раната е по-дълбока, отколкото смятахме, и той вече изобщо не може да приема храна. Боя се, че стомахът му е бил разсечен отвътре и не е зараснал. Страхувам се, че не му остава да живее дълго. Той може само да пие разреден ейл, вино и вода; не можем да го храним.
Поглеждам го неразбиращо, а после се шмугвам покрай него, отварям вратата към спалнята на съпруга си, и влизам вътре с едри крачки.
– Хенри?
Лицето му върху възглавницата е пепеляво, сиво на белия фон. Устните му са почернели. Виждам колко е отслабнал и измършавял през няколкото седмици на моето отсъствие.
– Маргарет – казва той и се опитва да се усмихне. – Радвам се, че най-после си дойде у дома.
– Хенри...
– Момчето ти благополучно ли замина?
– Да – казвам.
– Това е добре, това е добре – казва той. – Сигурно ще си доволна, когато узнаеш, че той е в безопасност. И по-късно може да се застъпиш за връщането му, знаеш. Ще се отнесат добре с теб, когато научат за мен...
Аз мълча. Внезапно ми става ясно: той иска да каже, че ще бъда вдовица, молеща за благоволение краля, в служба на когото моят съпруг отдаде живота си.
– Ти беше добра съпруга – казва той мило. – Не ми се иска да скърбиш за мен.
Стисвам плътно устни. Не бях добра съпруга, и ние и двамата го знаем.
– И би трябвало да се омъжиш отново – казва той задъхано. – Но този път си избери съпруг, който ще ти служи в по-широкия свят. Ти имаш нужда от величие, Маргарет. Би трябвало да се омъжиш за човек, ползващ се с висшето благоволение на краля, този крал, кралят от династията Йорк – не за мъж, който обича огнището и нивите си.
– Не говори за това – прошепвам.
– Знам, че те разочаровах – продължава той с дрезгав глас. – И съжалявам за това. Не бях подходящ за тези времена. – Той се усмихва с кривата си, тъжна усмивка. – Но ти си. Ти трябваше да бъдеш велик военачалник; ти трябваше да бъдеш като Жана д'Арк.
– Почивай си – казвам безпомощно. – Може би състоянието ти ще се подобри.
– Не, мисля, че с мен е свършено. Но благославям теб, Маргарет, и сина ти, и мисля, че ти ще успееш да го върнеш благополучно у дома. Ако някой може да го направи, това със сигурност си ти. Помири се с династията Йорк, Маргарет, и ще можеш да доведеш момчето си у дома. Това е последният ми съвет за теб. Забрави мечтите си, че той ще бъде крал; всичко това е свършено, знаеш. Постави си за цел да го прибереш благополучно у дома – това е най-доброто за него и за Англия. Не го довеждай у дома за нова битка. Доведи го у дома за мир.
– Ще се моля за теб – казвам тихо.
– Благодаря ти – казва той. – Мисля, че сега ще заспя.
Оставям го да спи и излизам тихо, като затварям вратата след себе си. Заръчвам да ме повикат, ако състоянието му се влоши, или ако пита за мен, отивам в параклиса и коленича на твърдия каменен под пред олтара. Дори не използвам молитвена възглавничка за коленичене, и се моля на Бог да ми прости за греховете към съпруга ми, и да го приеме в Своето свято царство, където няма война и съперничещи си крале. Едва когато чувам как камбаната започва да бие отново и отново в кулата над главата ми, осъзнавам, че се е раз съмнало, че съм прекарала на колене цялата нощ, и че съпругът, за когото съм била омъжена тринайсет години, е умрял, без да попита за мен.