Моят управител трябва да изтъкне, че съм набожна и благочестива, и че никоя жена в Англия не се моли по-пламенно, нито ходи на повече поклонения, и че макар той може би не отдава значение на това (в края на краищата, Ричард е млад човек и произхожда от лекомислено семейство), да има съпруга, в чиито молитви Бог се вслушва, чиято съдба се направлява от самата Дева, то е предимство. Наистина е сериозно предимство домакинството ти да бъде ръководено от жена, чиито колене още от детинство са били протрити от молитви като на светците.
Но всичко е напразно. Джон Лейдън се прибира у дома, яхнал едрия си набит дорест кон, и поклаща глава към мен, докато слиза пред входната врата на къщата в Уокинг.
– Какво става? – изсъсквам без друг поздрав, макар че той е яздил надалече и лицето му е зачервено от майската горещина. Един паж изтичва към него с чаша пенлив ейл, и той заравя лице в нея, сякаш аз не чакам, сякаш не стоя жадна и не постя цял петък, всяка седмица, а също и в дните, когато са празниците на светците.
– Какво? – повтарям.
– Да поговорим насаме – казва той.
От което аз разбирам, че новините са лоши, и тръгвам пред него, не към личните си покои, където не искам да приемам разгорещен изпотен мъж, който пие ейл, а към стаята отляво на голямата зала, където съпругът ми се занимаваше със свързаните със земите си дела. Лейдън затваря вратата зад гърба си и аз се изправям пред него със сурово изражение.
– Какво се обърка? Вие ли провалихте нещо?
– Не съм аз. Целият план е неоснователен. Той вече е женен – казва Лейдън и отпива нова голяма глътка.
– Какво?
– Омаял е другата наследница от рода Уорик, сестрата на Изабел, съпругата на Джордж. Оженил се е за Ан Невил, вдовицата на Уелския принц, тоест, на бившия Уелски принц Едуард. Онзи, който загина при Тюксбъри.
– Как е възможно? – питам настойчиво. – Майка ѝ никога не би допуснала подобно нещо. Как самият Джордж е допуснал това да се случи? Ан е наследница на имотите на Уорик! Не е правдоподобно той да остави по-младия си брат да я вземе! Едва ли ще иска Ричард да получи дял от състоянието на Уорик! Земите им! Предаността на севера!
– Не е знаел – обажда се моят управител с гъргорещ тон, забил нос в чашата. – Казват, че Ричард отишъл в къщата на Джордж, намерил лейди Ан скрита там, отвел я, скрил я на свой ред, и се оженил за нея дори без позволение от Светия Отец. Във всеки случай, в двора цари пълен смут, задето Ричард я взема за своя съпруга; но той я е взел, кралят ще му прости, а за вас няма нов съпруг, милейди.
Толкова съм разярена, че не го освобождавам да си върви, а излизам с отривисти крачки от стаята, като го оставям да стои там като глупак с чашата ейл в ръка. Като си помисля, че планирах да се омъжа за младия Ричард, а той през цялото време е ухажвал и омайвал момиче от рода Уорик, и сега всички те – фамилията Йорк и родът Уорик – са прекрасно обвързани едни с други, а аз съм изключена от техните среди. Чувствам се толкова оскърбена, сякаш сама съм му направила предложение за брак и съм била отхвърлена. Наистина се готвех да се принизя дотам, че да се омъжа за човек от фамилията Йорк – а после откривам, че той е отвел младата Ан в леглото и че всичко е свършено.
Отивам в параклиса и падам на колене, за да отправя жалбите си към Нашата Повелителка, която ще разбере колко оскърбително е да бъда пренебрегната, и то заради такова безпомощно създание като Ан Невил. През първия час, докато се моля, съм обзета от раздразнение, но после спокойствието в параклиса ме завладява, свещеникът пристига за вечерните молитви, и познатият ритуал на службата ме успокоява. Докато шепна молитвите и прокарвам зърната на броеницата през пръстите си, се питам кой друг може да е на подходящата възраст, неженен и с влияние в двора на Йорк, и Нашата Повелителка в особената си загриженост за мен ми изпраща едно име, докато изричам: "Амин". Изправям се на крака и излизам от параклиса с нов план. Мисля, че разполагам точно с човека, който ще е готов да измени и да мине на страната на печелившата кауза, и прошепвам тихо името му: Томас, лорд Станли.
Лорд Станли е вдовец, по рождение обвързан с моя род, Ланкастър, но никога не е бил твърде уверен в предпочитанията си. Спомням си как Джаспър се оплака, че по време на битката при Блор Хийт Станли се заклел пред нашата кралица, Маргарет Анжуйска, че ще бъде на нейно разположение със своите две хиляди войници, как тя го чакала безкрайно дълго да дойде и да завоюва победата за нея, и докато го чакала, Йорк спечелил битката. Джаспър се кълнеше, че Станли е човек, който повежда в боен ред всичките си приближени – армия от много хиляди мъже – а после се разполага на някой хълм, за да прецени кой ще спечели, преди да предприеме нещо в израз на верността си. Джаспър каза, че много го бивало във финалните щурмове. Независимо кой бил победителят, той винаги бил признателен на Станли. Това е човек, когото Джаспър би презирал. Това е човек, когото аз бих презирала. Но сега може да се окаже, че това е точно човекът, от когото имам нужда.