– По убеждение? – питам, толкова тихо, колкото и той.
– За момента съм убеден – казва той, спотаен като змия.
1482
С годините усвоявам нов ритъм на живот с този нов съпруг, и макар че той ме приучава да бъда толкова добра придворна на тази кралска фамилия, колкото аз и близките ми винаги сме били на истинската кралска династия, аз така и не се променям; не преставам да ги презирам. Имаме голяма къща в Лондон, и мъжът ми държи да прекарваме по-голямата част от зимните месеци в двора, където той всеки ден е на услугите на краля. Член е на Частния съвет, а съветите му към краля са винаги предпазливи и благоразумни. Той е високо почитан заради своята сериозност и познанията си за света. Особено внимава винаги да държи на думата си. След като веднъж в живота си е преминал на другата страна, той се старае да убеди династията Йорк, че никога няма да го направи отново. Той иска да бъде незаменим: верен и надежден като скала. Измислят му прозвището "лисицата" заради съобразителността му, но никой не се съмнява в неговата лоялност.
Първия път, когато той ме заведе в двора да ме представи като своя съпруга, с изненада открих, че съм по-нервна, отколкото когато отивах в двора да се срещна с истински монарх. Тя не беше нищо повече от вдовица на провинциален земевладелец; но тази кралица-узурпаторка господстваше над живота ми, а късметът ѝ се увеличава непрестанно, докато моят не беше винаги сигурен. Бяхме на противоположните страни на колелото на съдбата, и тя се издигаше непрестанно, докато аз паднах. Тя ме засенчи; живяла е в дворците, които трябваше да бъдат мои домове; носила е корона, която трябваше да принадлежи на мен. Беше се загръщала в хермелин, с не по-голямо основание от факта, че е красива и прелъстителна, докато тези кожи трябва да ми принадлежат по силата на рожденото ми право. Тя е с шест години по-възрастна от мен, и винаги е била пред мен. Тя стояла край пътя, когато кралят от династията Йорк минал оттам. Същата година, в която той я видя, влюби се в нея, ожени се за нея и я направи своя кралица, беше годината, в която аз трябваше да поверя своя син на грижите на врага си, да живея със съпруг, за когото знаех, че няма да стане баща на сина ми, нито ще се бие за моя крал. Докато тя носеше диадеми, които ставаха все по-високи и по-високи, обвиваше ги с най-фина дантела, поръчваше си рокли, обточени с хермелин, на красотата ѝ се посвещаваха песни, награждаваше победителите в турнирите и зачеваше дете всяка година, аз отивах в параклиса си, падах на колене и се молех синът ми, макар и отглеждан в дома на моя враг, да не стане мой неприятел. Молех се съпругът ми, макар и страхливец, да не стане изменник. Молех се силата на Жана да не ме напусне и да намеря сили да бъда вярна на семейството си, на своя Бог, и на себе си. През всички тези дълги години, когато синът ми Хенри беше отглеждан от семейство Хърбърт и бях безсилна да сторя друго, освен да бъда добра съпруга на Стафорд, тази жена прекара в планиране на бракове за семейството си, заговорничене срещу съперниците си, утвърждаване на влиянието си над своя съпруг, и през цялото това време заслепяваше с чара си Англия.
Дори през месеците, когато звездата ѝ помръкна, докато беше в свято убежище, а моят крал беше отново на престола, ние отплавахме надолу по реката до двореца на краля и той призна на сина ми титлата граф Ричмънд, дори в този мрак тя имаше своя миг на триумф, защото там роди първото си момче, бебето, което сега ще наричаме Уелски принц, принц Едуард, и така даде надежда на фамилията Йорк.
Във всичко, дори в миговете си на привидно поражение, тя възтържествува над мен. Аз сигурно съм се молила близо двайсет години тя да се научи на истинското смирение на Нашата Повелителка, което спохожда само онези, които страдат, и въпреки това никога не съм видяла лишенията и трудностите да подобрят характера ѝ..
Сега тя стои пред мен: жената, която наричат най-красивата в Англия, жената, която си спечели трона с външността си, жената, която разполага с обожанието на своя съпруг и възхищението на един народ. Свеждам очи, сякаш в знак на благоговейна почит. Сам Бог знае, че не е завладяла мен.
– Лейди Станли – обръща се тя мило към мен, когато аз ѝ правя нисък реверанс и се изправям.
– Ваша светлост – казвам. Усещам как усмивката разтяга толкова силно лицето ми, че устата ми пресъхва от усилието.