– Лейди Станли, вие сте добре дошла в двора, както заради самата себе си, така и заради съпруга ви, който ни е такъв добър приятел – казва тя. През цялото време сивите ѝ очи попиват с поглед скъпата ми рокля, диадемата ми, подобна на забрадка на монахиня, скромната ми поза. Опитва се да ме разгадае, а аз, застанала пред нея, с всеки инч на съществото си се опитвам да скрия справедливата си омраза към нея, към красотата ѝ и към положението ѝ. Опитвам се да изглеждам любезна и мила, докато усещам как гордата ми утроба се преобръща от завист.
– За съпруга ми е щастие да служи на краля и на вашия род – казвам. Преглъщам на сухо. – Както и за мен.
Тя се навежда напред, и по готовността ѝ да ме изслуша изведнъж осъзнавам, че иска да вярва в моята измяна и в желанието да им бъда вярна. Виждам стремежа ѝ да се сприятели с мен, а зад него – страха ѝ, че никога няма да бъде изцяло в безопасност. Само ако има приятели във всеки род в Англия, тя може да бъде сигурна, че благородническите родове няма да се надигнат пак срещу нея. Ако успее да ме накара да я обикна, тогава династията Ланкастър губи един от водачите си: мен, наследницата. Сигурно в убежището сърцето ѝ се е сломило, а разсъдъкът – отслабнал. Когато съпругът ѝ трябваше да бяга, за да спаси живота си, а моят крал беше на трона, сигурно е била толкова изплашена, че сега копнее за каквото и да е приятелство: дори за моето, особено за моето.
– Ще се радвам да ви имам сред моите дами и моите приятели – казва тя великодушно. Всеки би си помислил, че е родена да бъде кралица, че не е била вдовица без пукнат грош; тя притежава целия стил и изящество на Маргарет Анжуйска, и много по-голямо обаяние. – Радвам се да ви предложа място в двора, като една от моите придворни дами.
Представям си я като млада вдовица, застанала край пътя, в очакване да се зададе похотливият крал, и за миг се изплашвам, че презрението ще проличи върху лицето ми.
– Благодаря ви. – Свеждам глава, отново правя много нисък реверанс, и излизам.
Странно ми е да се усмихвам и кланям на моите врагове и да се стремя да не допускам негодуванието да проличи в погледа ми. Но през десетте години на служба при тях се научавам как да го правя толкова добре, та никой не знае как шепна на Бог, че не трябва да ме забравя в дома на неприятелите ми. Научавам се да се представям за предана придворна. Всъщност кралицата се привързва към мен и ми оказва доверие; аз съм една от приближените ѝ придворни дами, които вечерят на специално определена за тях маса, танцуват пред двора и я придружават във великолепно обзаведените ѝ покои. Братът на Едуард, Джордж, крои заговори срещу кралското семейство, и тя се вкопчва в нас, нейните дами, когато в семейството на съпруга ѝ цари разделение. Преживява неприятни мигове, когато е обвинена в магьосничество и половината придворни злорадстват, а другата половина се кръстят, когато сянката ѝ пада върху тях. Аз съм до нея, когато Джордж отива на смърт в Тауър, и чувствам как придворните потръпват от страх заради вътрешното разделение в кралската фамилия. Държа ръката ѝ, когато донасят вестта за смъртта му, и тя вярва, че най-сетне враждебността му вече не я застрашава. Прошепва ми: "Хвала на Бога, че вече го няма", а аз си помислям единствено: да, сега него вече го няма, титлата му, която някога принадлежеше на сина ми, отново е свободна. Навярно ще мога да я убедя да му я върне?
Когато се роди принцеса Сесили, аз непрекъснато влизах и излизах от родилната стая, молейки се за безопасността на кралицата и за тази на новороденото; а след това тя помоли именно мен да изпълня ролята на кръстница на новата принцеса, и именно аз отнесох мъничкото момиченце, в обятията си, до кръщелния купел. Аз, най-любимата от всичките ѝ благородни дами.
Разбира се, това, че кралицата ражда толкова често, почти всяка година, ми напомня за детето, което родих, но така и не ми бе позволено да отгледам. Веднъж месечно, през тези дълги десет години, получавам писмо от този син – първо младеж, а после – мъж, а след това – осъзнавам – мъж, достигащ зрялата си възраст; мъж, достатъчно възрастен, за да предяви претенциите си за кралската титла.
Джаспър пише, че е подсигурил образованието на Хенри: младият мъж още спазва църковните ритуали, както съм наредила. Той участва в турнири, ловува, язди, упражнява се в стрелба с лък, играе тенис, плува – всички спортове, които ще поддържат тялото му здраво и силно, готово за битка. Джаспър го кара да изучава разкази за войни, и не е възможно да ги посети закоравял в битки войник, без Джаспър да го накара да разкаже на Хенри за битката, която е видял, и по какъв друг начин е можела да бъде спечелена или проведена. Хенри има учители, които му преподават географията на Англия, за да може да опознае страната, където ще акостират корабите му; изучава закона и традициите на родината си, за да може да бъде справедлив крал, когато дойде неговото време. Джаспър никога не казва, че да обучаваш един млад мъж в изгнание от страната, която може никога да не види, да го подготвяш за битка, която може никога да не бъде спечелена, е изтощително дело; но когато крал Едуард Английски отбелязва двайсет и първата годишнина от царуването си с бляскава Коледа в двореца Уестминстър, където присъства красивият му и силен син, Уелският принц Едуард, и двамата имаме чувството, че това е безцелна работа, работа без шанс за успех, работа без бъдеще.