– Кажи ѝ, че Бъкингамският херцог може би е готов да стане изменник – казва той тихо, когато вече съм почти излязла. Спирам веднага.
– Стафорд? – повтарям изумено. Това е племенникът на втория ми съпруг – малкото момче, което наследи титлата, когато дядо му умря, което беше принудено да встъпи в брак със сестрата на кралицата. Той мрази семейство Ривърс още откакто те го принудиха да се сроди с тях чрез брак. Той не може да ги понася. Затова пръв подкрепи Ричард; пръв застана до него. Присъстваше, когато Ричард арестува Антъни Ривърс. Знам, че сигурно е бил възхитен от унижението на човека, когото бе принуден да нарича свой шурей. – Но Хенри Стафорд не може да понася кралицата. Той я мрази, мрази и сестра ѝ, своята съпруга Катрин. Знам това. Спомням си, когато го ожениха. Той никога не би се обърнал срещу Ричард, в тяхна полза.
– Той има собствени амбиции – отбелязва мрачно съпругът ми. – В рода му има кралска кръв. Сигурно смята, че ако тронът може да бъде отнет от принц Едуард, тогава може да бъде отнет и от Ричард. Ще се присъедини към кралицата, преструвайки се, че защитава сина ѝ, а след това ще вземе трона за себе си, когато постигнат победа.
Мисля бързо. Хората от рода Стафорд, с изключение на моя съпруг Хенри, чиято скромност го правеше слаб, винаги са били изключително горди. Стафорд подкрепи Ричард от злоба към семейство Ривърс; сега може наистина да заложи на карта собствените си претенции.
– Ще кажа на кралицата, ако желаеш – казвам. – Но смятам, че той е напълно ненадежден. Тя би била глупачка, ако го приеме като съюзник.
Съпругът ми се усмихва, по-скоро като вълк, отколкото като лисицата, с която го сравняват.
– Тя няма много приятели, от които да избира – казва той. – Бих предположил, че ще му се зарадва.
Седмица след това, на разсъмване, моят съпруг стоварва юмрук върху вратата на спалнята ми и влиза, а прислужницата ми изпищява и скача от леглото си.
– Оставете ни – казва ѝ той рязко, и тя побягва уплашено от стаята, докато аз сядам в леглото и се загръщам с робата си.
– Какво има? – Първото ми опасение е, че синът ми е болен, но после виждам, че Томас е толкова блед, сякаш е видял призрак, а ръцете му треперят. – Какво ти се е случило?
– Сънувах сън – той сяда тежко на леглото. – Мили Боже, имах такъв сън. Маргарет, нямаш представа...
– Видение ли беше?
– Откъде да знам? Сякаш бях хванат като в капан в ада.
– Какво сънува?
– Бях на студено и скалисто тъмно място, като някаква пустош, напълно непознато място. Огледах се наоколо: с мен нямаше никой, бях сам, без никого от приближените си, без никого от войниците си, дори без знамето си; без нищо. Бях съвсем сам, нямаше го синът ми, нито брат ми – нямаше те дори теб.
Чакам да чуя още. Леглото се разтриса, когато той потръпва.
– Появи се чудовище и се насочи към мен – казва той, с много нисък глас. – Някакво ужасно, ужасно създание се приближи към мен, с уста, зинала да ме изяде, с дъх, вонящ като самия ад, със зачервени свински очички, които се оглеждаха ту надясно, ту наляво; чудовище, което кръстосваше околността и търсеше мен.
– Какво чудовище? Змия ли?
– Глиган – казва той тихо. – Дива свиня с кръв по бивните и кръв по ноздрите, с пяна на устата, навела ниско глава, която ме преследваше. – Той потръпва. – Чувах я как сумти.
Глиганът е емблемата на Ричард, херцог Пюстър. И двамата знаем това. Измъквам се от леглото и отварям вратата, за да се уверя, че прислужницата си е отишла и никой не слуша отвън. Затварям я здраво и разбърквам въглените от малкия огън в спалнята, сякаш ни е нужна горещина в тази топла юнска нощ. Паля свещи, сякаш за да прогоня мрачния образ на ловуващия глиган. Докосвам с пръст разпятието около врата си. Прекръствам се. Станли е внесъл със себе си в стаята ми своите нощни страхове; струва ми се дори, че дъхът на глигана се е вмъкнал като тих полъх заедно с него, сякаш звярът може да ни подуши, дори сега, дори тук.
– Мислиш ли, че Ричард те подозира?
Той ме поглежда.
– Не съм сторил нищо друго, освен да му доказвам, че съм на негова страна. Но това беше такъв сън... не мога да го отрека. Маргарет, събудих се изпълнен с ужас като дете. Събудих се от писъка си за помощ.
– Ако подозира теб, ще заподозре и мен – казвам. Страхът на Станли е толкова силен, че ме сграбчва в хватката си. – А аз изпратих съобщения до кралицата, както се споразумяхме. Би ли могъл той да узнае, че съм негов враг?
– Възможно ли е съобщенията ти да са се отклонили?
– Сигурна съм в пратеника си. А тя не е глупачка. Но защо иначе той би се съмнявал в теб?