– Благодаря ви за вашата служба. Бих искала да ми служите като старша придворна дама – казва тя тихо, с леко пресекващ дъх. – Ще носите шлейфа ми по време на коронацията.
Свеждам глава, за да скрия припламналата в мен радост. Това означава чест за семейството ми, това означава родът Ланкастър да се озове само на една крачка от короната, докато тя бива вдигана над миропомазана глава. Ще бъда само на една крачка зад кралицата на Англия, и – Бог е свидетел – готова да измина тази крачка.
– Приемам с радост – казвам.
– Съпругът ми говори с такова уважение за мъдростта на лорд Томас Станли – казва тя.
С такова уважение, че копиеносците едва не му отрязаха главата и го държаха в продължение на седмица под домашен арест.
– Отдавна служим на династията Йорк – отбелязвам.
– Вашето отсъствие и това на херцога се усещаше печално, когато бяхте на север, далече от двора. Радвам се да ви приветствам със завръщането ви у дома, във вашата столица.
Тя прави лек жест с ръка и пажът ѝ донася едно столче, за да може да седне до огъня. Стоя пред нея и гледам как раменете ѝ се разтърсват, когато започва да кашля. Тази жена няма да доживее до дълбока старост. Тази жена няма да зачене цял рояк наследници за Йорк, за разлика от плодовитата кралица Елизабет. Това е болнава и слаба жена. Съмнявам се, че ще изкара още пет години. А после? А после?
– А синът ви, принц Едуард? – питам сдържано. – Той ще дойде ли на коронацията? Да поръчам ли на шамбелана ви да подготви покои за него?
Тя поклаща глава:
– Негова светлост не е добре – казва. – Засега ще остане на север.
"Не е добре ли"? – помислям си. Да не е достатъчно добре, за да дойде на коронацията на родния си баща, означава изобщо да не е добре. Той винаги е бил бледо момче с крехкото телосложение на майка си, рядко се явява в двора; винаги го държаха далече от Лондон, защото се страхуваха от чума. Нима той не е надраснал слабостта от детинството си, а се превръща от крехко момче в болнав възрастен? Нима херцог Ричард не е успял да си осигури наследник, който ще го надживее? Нима сега животът само на един силен и здрав човек дели сина ми от трона?
Неделя, 6 юли 1483
Намираме се там, където крояхме да се озовем, на една стъпка от короната. Съпругът ми следва краля, стиснал здраво боздугана на почетен върховен военачалник на Англия; аз следвам новата кралица Ан, носейки шлейфа ѝ. Зад мен идва херцогинята на Съфолк, следвана от херцогинята на Норфолк. Но именно аз стоя непосредствено зад кралицата, и когато тя е помазана със свещения елей, аз съм достатъчно близо, за да усетя тежкия му мускусен аромат.
Не са пестили средства за тази церемония. Кралят е облечен в мантия от пурпурно кадифе, над главата му носят балдахин от златен брокат. Моят сродник Хенри Стафорд, младият Бъкингамски херцог, е в синьо, а върху наметалото му ослепително блести герб с изображението на колело от каруца, избродирана с плътни златни нишки. В една ръка държи шлейфа на краля; в другата носи жезъла на лорд-канцлер на Англия – наградата му за това, че подкрепяше и напътстваше херцог Ричард, докато стигна до трона. Мястото на съпругата му, Катрин Удвил, сестрата на вдовстващата кралица, е празно. Херцогинята не е дошла да отпразнува узурпирането на трона, полагащ се на нейното семейство. Не придружава своя съпруг-изменник. Той я мрази заради семейството ѝ, заради това, че бе по-високопоставена от него, когато той беше млад, а тя беше балдъза на краля. Това е само първият от многобройните случаи, когато тя ще може да очаква унижения в бъдеще.
Вървя зад кралицата през целия ден. Когато тя влиза да се храни в Уестминстър Хол, сядам на масата, предназначена за дамите, докато ѝ поднасят великолепната вечеря. Лично рицарят-защитник на краля се покланя пред нашата маса и пред мен, след като гръмогласно е отправил предизвикателството към противниците на крал Ричард. Тази вечеря е по-великолепна и по-пищна от което и да било подобно събитие в двора на крал Едуард. Пируването и танците продължават до среднощ, а и след това. Ние със Станли си тръгваме в ранните часове на утрото, и нашата баржа ни отвежда нагоре по реката до къщата ни. Докато се настанявам в задната част на баржата, загърната в кожите си, виждам малка светлинка, която блещука в един нисък прозорец край водата под тъмната грамада на абатството. Зная със сигурност, че там е кралица Елизабет – вече бивша кралица, заклеймена като блудница и дори непризната като вдовица, застанала със свещ, чийто пламък се отразява в тъмните води; заслушана в тържеството на своя враг.