— Моля ви, господин Фрост. Сигурно имате някои добри качества, но притежавате и цял куп лоши навици. Първият е, че за вас думите са като камъни, които хвърляте по главите на хората, за да ги зашеметявате. Би трябвало да промените това ваше виждане. Вторият е детинското безразсъдство, с което се хвърляте с главата напред в действие, без дори да се замисляте. Преди да наемате услугите ми за започване на разследване, би трябвало да помислите по въпроса, а позволете да ви го кажа — вие си отрязахте пътя, като ме принудихте да извърша това безразсъдно и налудничаво пътуване до Петдесет и втора улица. Тогава трябва да го заплатите. Ние сме свързани с договор — аз съм длъжен да направя разследване, а вие — да ми платите. Но когато в един момент поради лични съображения договорът вече не ви устройва, вие нахълтвате в кабинета ми и ме удряте с думи като шантаж. Абсурд! Това е безочие на разглезено дете!
Той си наля бира и отпи. Лю Фрост го гледаше втренчено.
— Но, господин Улф — каза накрая, — аз не развалям договора! Питам ви само, ако спрем дотук, колко ви дължа?
— И аз ви отговорих.
— Но аз нямам десет хиляди долара, пак ви повтарям! Без съмнение ще успея да събера тази сума за една седмица. Но, велики Боже, за два часа работа…
— Известно ви е, че давам под наем професионалните си способности, но аз не съм нито продавач, нито мошеник, моля да го разберете. Аз съм артист. Би ли ви минало през ум да поръчате на Матис изработка на картина и след като очертае първия контур, да му я издърпате от ръцете с думите: „Стига, колко ви дължа?“ Не, нали? Намирате сравнението за пресилено? Но не и аз. Всеки артист си има гордост. Аз също. Не си давате сметка колко оскърбителни са думите ви.
Лю ме погледна, сякаш очакваше да му се притека на помощ, след това отмести поглед към Улф.
— Добре. Вие сте артист. Съгласен съм. Само че нямам десет хиляди долара. Мислите ли, че един чек с дата от следващата седмица…
— … и който вие веднага ще анулирате? — Улф поклати глава. — Нямам ви доверие. Освен това правилно е вие да получите достатъчно срещу парите си, а аз да се потрудя да ги спечеля. Единственото разумно решение…
Телефонен звън го прекъсна. Завъртях стола си, вдигнах слушалката и чух познат мъжки глас.
— Инспектор Крамър — осведомих шефа. — Казва, че един от хората му ви е видял тази сутрин у Макнейр и за малко щял да падне от изненада. Крамър също, когато му съобщили. Каза, че ще му достави голямо удоволствие да поговори с вас по телефона.
— Не и на мен. Зает съм.
Пак взех слушалката. Инспекторът беше любезен като някой, който ви спира на пуста уличка в тъмното и ви иска портфейла. Обърнах се към Улф.
— Истината е, че той нищо не разбира. Би искал да прескочи насам да си побъбрите, докато изпуши една пура.
Улф кимна.
Отговорих на Крамър, че шефът приема, и затворих телефона.
Нашият клиент стана.
— Това инспектор Крамър ли беше? — попита с тон, в който вече нямаше нищо войнствено. — Той ще… той тук ли ще дойде?
— Да, по-късно. Той често идва да разговаряме, когато работи по лесно следствие, което го отегчава — отговорих аз, защото Улф затвори очи и се облегна назад.
— Но той… Аз… — измънка Лю съвсем сломен. — Вижте какво, бих искал да телефонирам.
— Добре. Седнете тук.
Той седна на моя стол и нервно набра номера, като остави у нас впечатлението, че знае какво прави. Напрегнах слух.
— Ало! Ало! Вие ли сте, Стайс? Тук е Лю Фрост. Баща ми там ли е все още?… Ало, татко? Лю е… Не… Не, момент. Леля Кали там ли е? Чака ме? Да, знам… Не, слушай ме. Аз съм у Ниро Улф, 918, Западна трийсет и пета улица. Моля те да дойдеш веднага с леля Кали… Не, не мога да ти обясня по телефона, трябва да дойдете… Няма значение, доведи я все пак… Да. След десет минути. Не, това е частна къща.
Улф не беше отворил очи. Показалецът му рисуваше кръгчета по страничната облегалка на стола.
4.
Това събиране беше истинска комедия. Често ми се е случвало от тогава да препрочитам стенографските си записки, за да се забавлявам. Дъдли Фрост може да се гордее, че е един от малкото, успели да ядосат Улф.
Хората му пристигнаха малко след три. Първо Калида Фрост, майката на Хелън, леля Кали за Лю. Познах я веднага — това беше жената с красив гръб и презрително свити устни, която видях сутринта у Макнейр. Дъдли Фрост, бащата на Лю, тежеше поне деветдесет и пет килограма. Не беше дебел, просто набит. Косата му бе прошарена, имаше добре поддържани мустаци, а носът му бе съвсем леко закривен. Нужно бе обаче изключително опитно око като моето, за да го забележи.