— Добре — каза здравенякът, — чакат ви горе.
В приемната друго ченге пазеше до асансьора. Това беше Слим Фолц, когото познавах добре. Поздравихме се и аз се качих.
Крамър се беше потрудил. В обширния салон бяха наредени столове и петдесетина души седяха там, повечето жени. Четири-пет цивилни ченгета стояха в дъното, откъдето започваше редицата малки салони. В един ъгъл инспектор Крамър разговаряше с Бойдън Макнейр. Тръгнах към тях.
Крамър каза още няколко думи на Макнейр и ме пресрещна.
— Навалица, а? — каза ми. — Разчитах на шейсет и двама души и вече четирийсет и един са тук. Не е чак толкова лошо.
— Персоналът тук ли е?
— Да, без портиера. Да пратя ли да го повикат?
— Защо не? Нека да са всички. Къде ще се настаним?
— В третия малък салон вляво. Познаваш ли капитан Диксън? Него избрах.
— Сигурно съм го срещал.
Тръгнах по коридора и отворих третата врата. Зад масата беше седнал дребен плешив мъж с щръкнали уши и проницателни очи. Пред него бяха наредени бележници и моливи; вляво — купчина от пет кутии от „Асортмънт Ройъл Бейли“. Това беше капитан Диксън. Представих му се. Той ме погледна, без да помръдне глава, несъмнено за да икономиса силите си и да отговори със звук, подобен на крясък на кукумявка. Оставих го и отидох да намеря Крамър.
— Не мисля, че трябва да чакаме останалите — ми каза той. — И без това трудно удържаме тези тук.
— Добре, започвайте.
Облегнах се на стената. Имаше хора от всички възрасти и размери. Между тях беше госпожа Фрост, майката на Хелън, седнала на първата редица между дъщеря си и Телма. Зад тях — Лю Фрост и баща му. Забелязах червенокоса дама с млечнобяла кожа и огнени очи, но после разбрах, че това е графиня фон Рауц-Дайчен от Прага, и престанах да се интересувам от нея.
Крамър застана недалеч от мен и започна:
— Най-напред искам да благодаря на господин Макнейр за любезното съгласие да затвори къщата си тази сутрин, за да можем да проведем това събиране. Знаем, че той желае също като нас да разрешим този… този тъжен случай. След това бих искал да ви благодаря, че се отзовахте на поканата. Благодаря ви от името на главния комисар, господин Хомбърт, и на прокурора, господин Скинър…
Имах желание да добавя — и на кмета… и на общинския съветник… и на вътрешния министър…
Но Крамър продължи:
— Надявам се, че никой няма да се противопостави на малкия експеримент, на който ще ви помоля да се подложите. Очаквам някои да го преценят като абсурден; той ще бъде такъв за повечето и може би за всички. Можете да кажете на приятелите си, че полицаите са глупаци и всички ще бъдат доволни. Но ви уверявам, че не правим това за наше удоволствие. Напротив, това е един сериозен етап в усилията ни да разгадаем тази… тази тъжна история. Сега ще ви помоля да отивате един по един в единия от салоните, третата врата вляво по коридора. Взел съм мерки това да става възможно най-бързо. Затова ви помолих да напишете имената си на две листчета. В този салон ще намерите капитан Диксън, господин Гудуин и мен. Ще ви зададем въпрос и това ще бъде всичко. След приключването ви моля да напуснете сградата или да останете в коридора, ако искате да изчакате някого, но без да разговаряте с тези, които още не са минали. И още веднъж ви благодаря за помощта за разплитането на тази тъжна… тъжна история.
Краймър въздъхна с облекчение и се насочи към групата полицаи.
— Хайде, Радклиф.
Тръгнах след него. Този път капитан Диксън дори не си направи труда да вдигне очи, несъмнено защото тези от нас, които обхващаше в зрителното си поле, бяха достатъчни, за да ни идентифицира.
Взех от купчината четири кутии „Бейли“ и ги сложих под масата. Петата взех в ръка.
— Започваме ли? — попитах Крамър. — Аз ли ще говоря?
Той кимна. Вратата се отвори и един полицай въведе дама на средна възраст с шапка, наклонена над едното ухо, и с прекалено силен грим. Тя се огледа любопитно. Аз протегнах ръка.
— Листчетата моля ви.
Тя ми даде два малки фиша. Единия дадох на капитан Диксън, а другия задържах.
— Благодаря, госпожо Бейлин. Сега направете това, което ще ви кажа, но съвсем естествено, без да се колебаете или да се притеснявате.
— Не съм неспокойна — усмихна се тя.
— Прекрасно.
Махнах капака на кутията и й предложих:
— Вземете си един бонбон.
— Почти никога не ям бонбони — отбеляза тя с повдигане на рамене.