— Не го яжте. Просто си вземете един.
Без да избира, тя взе шоколадов бонбон с крем и го задържа с два пръста, като ме гледаше.
— Много добре — казах аз. — Върнете обратно бонбона в кутията. Това е всичко. Довиждане, госпожо Бейлин.
Тя ни изгледа и тримата едновременно с изненада и леко съжаление и на излизане промърмори: „Това пък какво беше?“
В ъгъла на фиша отбелязах Х, а под името написах 6.
— Улф каза три бонбона — изръмжа Крамър.
— Каза да се опитаме да разберем — отговорих му. — Според мен, ако тази жена има нещо общо със случая, самият Ниро Улф никога няма да го открие. Какво мислите, капитане?
Диксън само изсумтя и вратата отново се отвори, този път пред висока слаба жена с черен редингот, с наметната на раменете огромна лисица. Тя стоеше със стиснати устни и ни гледаше с изключително внимание. Взех фишовете й и дадох единия на Диксън.
— Сега, госпожице Клеймур, направете това, което ще ви кажа, съвсем естествено, както бихте го направили при най-банални обстоятелства, без да се колебаете и притеснявате. Съгласна ли сте?
Тя отстъпи назад, но кимна. Подадох й кутията.
— Вземете си един бонбон.
— О! — прошепна тя. — Това е кутията… — Потрепери, отстъпи още назад, като притискаше свит юмрук към устните си, и нададе вик.
— Следващият, шефе. Този вик е престорен — казах на Крамър, поставяйки знак върху фиша. — Тази жена е Бет Клеймур, актрисата. Тя прави театър и на сцената, и в живота.
Инспекторът повдигна рамене. Диксън изръмжа неясно. Вратата се отвори и влезе трета жена.
Тази комедия продължи близо два часа. Служителите на фирмата минаха последни. Някои клиенти взеха три бонбона, други — два или само един, а някои не взеха. Когато бонбоните в първата кутия чувствително намаляха, взех друга от резервните. Диксън попълваше своите фишове, а аз се занимавах с моите.
Хелън Фрост излезе също толкова бледа, колкото беше и влязла, и не си взе бонбон. Телма Мичъл ме погледна в очите и избра три захаросани плода, като прехапа долната си устна. Дъдли Фрост заяви, че това е пълна идиотщина, и поведе задълбочен разговор с Крамър. Наложи се да го изгоним. Лю не каза нищо и взе три различни бонбона. Майката на Хелън се спря на шоколадов бонбон, бадем фуре и дъвчащ и избърса грижливо пръстите си с кърпичка, след като върна бонбоните обратно в кутията. Един клиент ме заинтригува, тъй като вече бях чувал за него. Това беше тип, който изглеждаше четирийсетгодишен, но бе на малко повече. Носеше сако с подплънки, имаше тънък нос и живи черни очи. На фиша му пишеше Перен Жебер. Той се поколеба за миг пред кутията, после се усмихна, за да покаже, че доброволно се подчинява на прищевките ми, и взе бонбон, без да избира.
После дойде ред на персонала и накрая — на Бойдън Макнейр. Когато приключих с него, инспектор Крамър стана.
— Благодаря, господин Макнейр. Направихте ми голяма услуга. След две минути си тръгваме и вие ще можете спокойно да продължите да си работите.
— Имате ли резултат? — попита Макнейр, като изтриваше лицето си с кърпа. — Какви ще бъдат последиците от това за моята работа? Имам ужасна мигрена… Отивам в кабинета си да взема аспирин. Би трябвало да си бъда вкъщи или в някоя клиника. Каква беше целта на този експеримент?
— Това беше психологически експеримент — обясни Крамър, като дъвчеше пурата си. — Ще ви уведомя по-късно, ако получим някакъв положителен резултат.
Аз тръгнах с Крамър, а капитан Диксън — след нас. Докато бяхме в сградата, инспекторът беше спокоен и се държеше достойно, но като излязохме навън, не се сдържа. Изненадах се от горчивината, с която възприемаше всичко. Малко по малко той се разкри и от това разбрах колко високо цени Ниро Улф. След като успях да вмъкна една дума, го прекъснах:
— Глупости, инспекторе. Мислехте, че Улф е магьосник и че е достатъчно да измисли този сеанс, за да се появи престъпникът, влачейки се на колене и плачейки. Малко търпение! Отивам да разкажа всичко на шефа. Вие говорете с капитан Диксън, ако той изобщо може да говори…
— Би трябвало да съм предпазлив. Ако този дебел носорог ми се подиграва, ще го накарам да си глътне разрешителното.
Качих се в колата.
— Той не се подиграва с вас. Имайте малко търпение! Дайте му шанс! — С тези думи потеглих.
Съвсем не подозирах какво ме очаква вкъщи. Прибрах се към единайсет и трийсет часа с мисълта, че Улф е слязъл от оранжерията и ще го намеря в кабинета в добро настроение пред третата бутилка бира. Паркирах колата и влязох в кабинета. За мое най-голямо учудване там нямаше никого. Банята също беше празна. Тръгнах към кухнята да разпитам Фриц, но едва прекрачих прага, и спрях със свито сърце.