— Не. Никога не излиза преди един часа.
— Тя тук ли е?
— Сигурно. Ще излезе след половин час. Той си погледна часовника.
— Прекрасно. Благодаря.
Запалих цигара и започнах да се разхождам пред вратата.
Точно в един и пет я видях да излиза сама, с решителна крачка. Настигнах я и извиках:
— Госпожице Фрост!
Тя се обърна почти веднага. Поздравих я:
— Арчи Гудуин, на вашите услуги. Мога ли да ви кажа две думи?
— Грубиян — подхвърли тя и продължи пътя си.
Обичам независимите жени и най-вече когато имат хубави крака, но денят не беше подходящ за шеги.
— По-леко! — казах, като застанах пред нея. — Вие сте още по-голямо хлапе от братовчед ви Лю. Всичко, което искам от вас, е да отговорите на два въпроса. Отивате да обядвате, аз също изпитвам вълчи глад, но не мога да ви поканя, тъй като нямам разрешение да пиша сметката към разходите по следствието. Но нищо не ми пречи да седна за пет минути на вашата маса. Не съм чак толкова лош, а само рязък. Взел съм си матурата и преди два месеца дадох два долара на „Червения кръст“.
Тъй като говорех достатъчно ясно, минувачите започнаха да се обръщат. Тя забеляза това.
— Ще обядвам в „Мориленд“ на ъгъла на Медисън Авеню — каза тя. — Можете да зададете въпросите си там.
Първият рунд бе в моя полза. „Мориленд“ е бистро, което е горе-долу във възможностите ми. Оставих на Хелън Фрост да избере масата и седнах срещу нея.
— И сега — погледна ме тя — какво искате от мен?
— Да ви заведа на № 918, Западна трийсет и пета улица за един кратък разговор с Ниро Улф.
— Това е смешно! И защо?
— Срещата е в два часа — обясних внимателно. — Нямаме много време.
Точно в този момент сервитьорката дойде с менюто. Хелън Фрост поръча стек и чай, а аз — свинско с боб и чаша мляко.
— Вижте — продължих, когато останахме сами, — има ефикасен начин да ви накарам да направите това, което искам, но просто трябва да съм коректен. Видяхте тази сутрин в какви отношения сме с полицията — аз провеждах операцията за тяхна сметка. Споменахме ли изобщо за вашия разказ от вчера? Не. Но не мислите ли, че рано или късно ще се наложи да разговаряте за това с някого? Не можете да го предотвратите. Тогава с кого? С Ниро Улф, и възможно най-бързо. Не забравяйте, че госпожица Мичъл чу всичко и въпреки че е ваша добра приятелка…
— Моля ви, млъкнете!
Тя погледна вилицата си, с която поглаждаше покривката. Забелязах колко силно я стиска.
Сервитьорката изпълни поръчките. Хелън Фрост я изчака да се отдалечи и прошепна полугласно и по-скоро на себе си, отколкото на мен:
— Не мога да ям.
— Опитайте все пак — посъветвах я аз. — Аз вече съм обядвал. Исках просто да ви правя компания. Колата ми е паркирана на средата на пътя между Парк Авеню и бистрото. Ще ви чакам в нея в два без четвърт.
Тя не отговори. Аз станах, платих си сметката и излязох. На отсрещния тротоар, на петдесетина метра, забелязах кафене. Поръчах си два сандвича с шунка и две чаши мляко. Не си задавах въпроси, свързани с Хелън Фрост, защото заровете бяха хвърлени. Тя нямаше избор.
И се оказа вярно! Видях я да се приближава в два без десет. Отворих й вратата. Седнах зад волана и потеглих.
— Обядвахте ли? — попитах.
— Малко. Обадих се на госпожа Леймън, за да й съобщя къде отивам и че ще се върна към три.
— Хм! В крайна сметка това не е невъзможно.
Карах бавно, защото се чувствах в отлична форма. Водех я, още нямаше два часът и сандвичите бяха вкусни. А после като любител на красотата я погледнах дискретно в профил и установих, че брадичката й изглежда още по-добре под този ъгъл, отколкото анфас.
В два часа и една минута бяхме вкъщи. Заведох я в кабинета. Той беше празен. За миг заподозрях най-лошото. Но не — всичко беше наред. Улф седеше в трапезарията пред празна чаша от кафе и в резултат на добро храносмилане се усмихваше.
— Надявам се, че крокетите са били отвратителни — казах аз. — Госпожица Фрост се извинява за минутата закъснение. Заприказвахме се пред чудесен обяд и не усетихме как мина времето.
— Тя тук ли е? Хайде, де! — попита Улф, чиято усмивка се смени с гримаса, докато се опитваше да стане. — Още не сме приключили, господин Гудуин! Слава Богу, паметта ми е отлична.
Отворих вратата на кабинета. Той се насочи към креслото си по-бързо от обикновено. Госпожица Фрост вдигна към него кафявите си очи. Сигурен бях, че няма да се предаде лесно. Аз седнах зад бюрото си и отворих бележника.