— След това — каза, — каквото ще да става.
— Седнете удобно, господин Макнейр — обади се Улф. — Давам ви добър съвет. Вие сте на ръба на нервна криза. Какво разбирате под: „Каквото ще да става“? За смърт ли говорите?
— За каквото и да е.
— Това е лошо. — Шефът поклати глава. — Изглежда, мозъкът ви е престанал да функционира. Между другото, вашата позиция по отношение на кутията с бонбони е необяснима. Сигурно е, че…
— Посочих вашето име — прекъсна го Макнейр. — Приемате ли?
— Позволете — отговори Улф, като допря длани. — Сигурен съм, че вие знаете кой е сложил отрова в бонбоните. Знаете също, че са били предназначени за вас. Обзет сте от ужас, че авторът на тази постъпка ще намери начин да ви достигне. Възможно е и други хора да са в опасност. А вместо да позволите на някой интелигентен и опитен човек да разплете този случай, като го удостоите с доверието си, вие говорите безсмислици и се гордеете с ината си! Още по-лошо, имате нахалството да ми предложите мисия, за която не знам нито в какво се състои, нито какво и колко ще ми донесе. Абсурд! Питате ме дали приемам? Какво да приема? Неизвестна задача с неизвестно заплащане? Разбира се, че не.
Макнейр продължаваше да се държи за масата и да стои неподвижен, докато Улф си наливаше бира.
— Добре — каза накрая. — Не ви се сърдя, че ми говорите по този начин. Очаквах го. Знаех какъв човек сте и това ме устройва. Не ви предлагам неясна мисия. Напротив, дойдох, за да ви кажа в какво се състои тя. Но бих се чувствал по-спокоен, ако ми обещаете…
— А защо да го правя? — попита Улф, който започна да проявява нетърпение. — Не е спешно, имате време. Вечерям чак в осем часа. Не се страхувайте от присъствието на вашата Немезида в тази стая. Смъртта няма да ви достигне тук. Хайде, разкажете ми всичко. Но ви предупреждавам, че декларацията ви ще бъде стенографирана и ще трябва да я подпишете.
— Не! — отказа енергично Макнейр. — Не искам нищо да се записва. И не желая този човек да слуша.
— Тогава и аз не искам да разговарям с вас. Този човек — Улф ме посочи с пръст — е господин Гудуин, моят асистент. Мнението ви за мен напълно важи и за него. Дискретността му върви заедно със заслугите му.
Макнейр ме погледна:
— Той е млад, аз не го познавам.
— Както желаете. — Улф повдигна рамене. — Няма да ви убеждавам.
— Разбирам. Знаете, че нямам избор. В безизходица съм. Но не трябва нищо да се пише.
— Ще ви предложа компромис — търпеливо изрече шефът. — Господин Гудуин ще записва думите ви, а после ще изгори листовете, ако така решим.
Макнейр пусна най-накрая ръба на бюрото и седна. Събра длани пред устата си, после ги раздели и хвана облегалките на креслото.
— Най-напред трябва да ви кажа нещо за себе си — започна той без увод. — Роден съм преди четирийсет и пет години в Кемфърд, Шотландия. Родителите ми бяха бедни. Не съм учил много, а здравето ми никога не е било блестящо. Имах дарба за рисуване. На двайсет и две години отидох в Париж, за да уча изобразително изкуство. Обичах работата си и се стараех, но не постигах нищо особено, едва-едва преживявах. Родителите ми починаха малко след това и със сестра ми останахме без средства. После пак ще се върна на това. — Той млъкна и сложи длани на слепоочията си. — Главата ми ще се пръсне!
— Смелост! — прошепна Улф. — След малко ще ви стане по-добре.
— Ще ви разкажа неща, които никога не би трябвало да се случват — продължи Макнейр с горчивина в гласа. — Може би сега разрушавам това, което с цената на години страдания успях да съградя. Сигурно е само, че вие трябва да получите червената кутия. Тогава ще разберете. Естествено, познавах много хора в Париж и най-вече една млада американка, Ан Крендъл, за която се ожених и която ми роди момиченце. Жена ми умря при раждането на един втори април, а след две години загубих и дъщеря си. — Макнейр направи пауза и попита Улф с дрезгав глас: — Имали ли сте дъщеря?
Улф поклати глава. Макнейр продължи:
— Познавах също така двама братя, двама много богати американци, Едуин и Дъдли Фрост. Те прекарваха по-голямата част от времето си в Париж. Имаше и една млада жена, Калида Бъчан. Ние бяхме приятели от детинство и се познавахме от Шотландия. Тя рисуваше като мен и като мен все не успяваше да пробие. Едуин Фрост се ожени за нея няколко месеца след моята сватба с Ан, въпреки че можеше да се допуска, че по-големият му брат Дъдли би имал по-големи шансове да я направи своя съпруга. Мисля, че точно така щеше и да стане, ако не беше онази нощ, която Дъдли прекара в пиене.