Взех празната чаша и отидох да я напълня, като си мислех, че в тази тъмна история преди всичко друго трябваше да разберем кой е нашият клиент.
11.
— Но, Хелън — намеси се Лю, — това е задача на полицията! Остави ги да вършат работата си. Знаеш отлично, че леля Кали и татко ще се ядосват. Спомни си какво ми казаха оня ден…
— Все ми е едно — заяви тя. — Парите са мои, а не техни. Решението ми е окончателно. Само че ще стана пълнолетна чак следващия месец. Възможно ли е все пак, господин Улф?
— Напълно възможно.
— Приемате ли?
— Питате ме дали приемам тази задача? Въпреки мнението, което имам за Фростови като клиенти, отговорът ми е утвърдителен.
— Прави каквото искаш, Лю — обърна се Хелън към братовчед си. — Можеш да се прибереш вкъщи и всичко да им разкажеш. Но… но бих искала да си на моя страна.
— Наистина ли си решена?
— Абсолютно.
— Тогава съм съгласен. Оставам тук. Аз, естествено, съм за Фростови, но ти си начело на списъка. Ти си дори… Не, нищо. Прави каквото искаш.
— Благодаря, Лю. Господин Улф, искате ли да подпиша някакъв документ?
— Не е необходимо — отговори той, облегна се назад и притвори очи. — Моите хонорари съответстват на свършената от мен работа. Нямам намерение да ви карам да плащате за непоследователността на братовчед ви. Искам само да уточня следното: вие ме натоварвате с тази мисия поради вашата привързаност и добрите ви чувства към господин Макнейр и поради желанието ви убиецът да бъде открит и наказан. В този момент вие сте под влиянието на силна емоция. Сигурна ли сте, че утре или през следващата седмица намеренията няма да се променят? Искате ли наистина убиецът да бъде открит, отведен в съда, осъден и екзекутиран, дори ако става въпрос за вашия братовчед, чичо ви, майка ви или господин Перен Жебер?
— Но… но това е смешно!
— Може би, но не отговорихте на въпроса ми. Наемате ли ме да открия убиеца, който и да е той?
Тя го изгледа мълчаливо.
— Да — отговори накрая. — Независимо кой е човекът, убил чичо Бойд… Да, искам го.
— Няма ли да размислите?
— Не.
— Много добре. Имам ви доверие. Да започваме работа. Най-напред имам няколко въпроса към вас, но е възможно отговорът ви на първия да обезсмисли другите. Кога видяхте за последен път червената кожена кутия на господин Макнейр?
— Неговата какво?… Неговата кутия от червена кожа?
— Точно така.
— Никога не съм я виждала. Дори не знаех, че има такава.
— Добре. А вие, сър, ще отговорите ли на няколко въпроса?
— Естествено. Но не и на този. Нищо подобно не съм виждал.
— В такъв случай — въздъхна Улф — ще продължим. Трябва да ви кажа, госпожице Фрост, че господин Макнейр подозираше — или поне предчувстваше — това, което му се случи. Вчера, докато вие бяхте тук, той е бил при нотариуса си и е диктувал завещанието си. Оставил е всичко, което притежава, на сестра си Изабел, която живее в Шотландия. Посочил ме е за изпълнител на завещанието и ми оставя червената си кутия заедно със съдържанието й. Беше дошъл, за да ме помоли да приема изпълнението на тази мисия и това наследство.
— Посочил ви е за изпълнител на завещанието си? — попита недоверчиво Лю. — Та той не ви познаваше! Онзи ден дори отказваше да разговаря с вас…
— Това е вярно и показва колко голямо е било отчаянието му. Но не се съмнявам, че тази кутия съдържа тайната на неговата смърт. Виждате ли, госпожице Фрост, от вас очаквах поне описанието на предмета.
— Никога не съм я виждала — увери го Хелън Фрост. — Но не разбирам… Ако е искал да ви я даде, защо не ви е казал…
— Имаше намерение да го направи. Последните му думи бяха едно върховно усилие да ми каже къде се намира кутията. Трябва да ви уведомя, че инспектор Крамър има копие от завещанието и група полицаи са се заели с издирването на предмета. Ако вие или вашият братовчед можете да ми дадете някакво сведение, направете го незабавно. За предпочитане е аз да я намеря пръв. Не за да предпазя убиеца, а защото си имам собствен начин на действие.