— Позволете, сър. Господин Улф предпочита нещо по-широко. Това е крайна необходимост. Другите столове са по-скоро тесни. Извинете!
Както говорех, отнесох фотьойла на Улф. Макнейр се ококори. В замяна му върнах един от обикновените столове, усмихнах му се и седнах близо до Лъвлин Фрост.
— Знаете, Лю — каза Макнейр, — че съм претрупан с работа. Уведомихте ли господата, че мога да им отделя само четвърт час?
Фрост погледна Улф и веднага след това отмести очи към Макнейр.
— Казах им, че съм ви убедил да ги приемете — отговори той. — Според мен обаче четвърт час съвсем не е достатъчен.
— Трябва да бъде. Много съм зает. Сезонът е свръхнатоварен за мен.
Макнейр говореше тихо и отсечено, като се движеше непрекъснато върху това, което в момента заместваше фотьойла му.
— А и с какво бих могъл да бъда полезен? — Той погледна часовника и се обърна към Улф: — Обещах четвърт час на Лю. На ваше разположение съм до единайсет и трийсет часа.
— Според разказа на господин Фрост — каза Улф, като клатеше глава — това няма да е достатъчно. Ще ми трябват два часа, а може би и повече.
— Невъзможно. Много съм зает. Остават ви още само четиринайсет минути.
— Тогава да спрем дотук. — Улф беше готов да стане. Той спря с жест протеста на Фрост, обърна се към Макнейр и продължи спокойно: — Аз не исках да се срещам с вас, господин Макнейр. Присъствието ми тук е в резултат на постъпка колкото чаровна, толкова и глупава от страна на господин Фрост.
Той продължи:
— Струва ми се, че господин Крамър, полицейският инспектор, е имал с вас няколко срещи; той е недоволен от хода на следствието по убийството на ваша служителка, което е извършено във вашата сграда. Крамър има добро мнение за моите способности. Следователно смятам да се свържа с него до един час и да му предложа да призове вас и някои други в моя кабинет. И разговорът ще продължи повече от четвърт час — заплаши го Улф с показалец.
Той направи една крачка. Аз станах, а Фрост хукна след него.
— Момент! — извика Макнейр. — Момент, моля ви. Вие съвсем не ме разбирате.
Улф спря.
— Защо се опитвате да ме сплашите? — продължи Макнейр. — Това е смешно. Крамър не може да ме принуди да се явя във вашия кабинет и вие добре го знаете. Това убийство е ужасно, разбирам го много добре. Ще направя всичко, за да помогна на следствието. Но вече казах на инспектора всичко, което знам, повтарях го до прилошаване. Седнете.
Той извади от джоба си носна кърпа и изтри челото си.
— Смазан съм от умора — продължи той. — Седнете, де. Работих по четиринайсет часа на ден върху пролетната колекция, а и тази история на всичкото отгоре! Лю ви е забъркал в тази каша. За десет минути аз спокойно ще ви разкажа всичко, което знам, повярвайте. Никой нищо не знае, казах го на Крамър и точно там е трагедията. Що се отнася до Лю Фрост, той знае по-малко от всички, взети заедно. Признайте — обърна се към младежа, — че в това виждате начин да ми отмъкнете Хелън.
Той понечи да отговори, но погледът ми го накара да мълчи. Макнейр отвори дясното чекмедже на бюрото си и промърмори:
— Къде, по дяволите, съм сложил аспирина?
Отвори и лявото и извади от там кутийка, от която взе две хапчета; наля си чаша вода, взе хапчетата и отпи три глътки.
— От петнайсет дни съм с тази ужасна мигрена — каза той на Улф.
Някой почука. Вратата се отвори и в стаята влезе висока красива жена, облечена в черна рокля с бели копчета. Тя се приближи, изгледа ни любезно и с приятен глас изрече:
— Моля да ме извините. Господин Макнейр, става въпрос за номер 1241, нали знаете, роклята от бадемовозелен сатен. Можем ли да я ушием в по-тъмен оттенък?
Той сви вежди.
— Какво?
— Номер 1241, роклята… — започна тя търпеливо.
— Да, чух. Не, невъзможно. Моделът си е модел, госпожо Леймън, знаете много добре.
— Знам, сър. Госпожа Фрост го желае така.
Погледна Лю. Той не разбра. Улф сякаш спеше.
— Госпожа Фрост? Тя тук ли е? — каза Макнейр и се изправи.
— Тя избира. Обясних й, че имате съвещание — отговори жената. — Тя обаче вече се спря на един костюм.