Крамър гневно изсумтя.
— Все пак искам да говоря с нея — добави след малко.
— В тъмната дупка, която ви служи за кабинет? — въздъхна Улф. — Тя е само едно уморено до смърт дете, което няма какво да ви каже, но има два милиона долара и ще бъде пълнолетна след месец. Защо не отидете да разговаряте с нея довечера след вечеря у тях?
— Но аз… о, защо ли изобщо разговарям с вас! Казвате, че тя не знае нищо за червената кутия?
— Абсолютно нищо, и братовчед й също. Имате думата ми.
— Добре. Може би по-късно ще разговарям с нея. Ако откриете нещо, нали ще си спомните за мен?
— Бъдете спокоен.
Улф затвори, отмести телефона и кръстоса ръце върху корема си.
— Този човек говори прекалено много — прошепна. — Сигурен съм, госпожице Фрост, че не ми се сърдите, задето ви лиших от удоволствието да посетите един полицейски кабинет. Никога не съм се съгласявал доброволно мой клиент да посети това място. Да се надяваме, че издирването на кутията ще отнеме цялото време на инспектор Крамър.
— Според мен — намеси се Лю — нищо не може да се направи, докато не се намери кутията. Няма да постигнете нищо, като продължавате да се ровите в тази стара история, освен да отегчите ненужно вашата клиентка.
— Припомням ви, сър, че вашето присъствие тук не е задължително. Братовчедка ви прояви благоразумие, след като ангажира експерт и го остави да действа както намери за добре. Докъде бяхме стигнали, госпожице Фрост? А, да. Били сте на шестнайсет години, когато господин Жебер е пристигнал в Ню Йорк. Той сега е на четирийсет и четири години. Следователно тогава е бил на трийсет и девет години. В разцвета на силите си! Предполагам, че той веднага е дошъл да види майка ви като стар приятел?
Хелън Фрост кимна.
— Да. Освен това той й беше писал, за да съобщи за пристигането си. Аз изобщо не си го спомнях, защото не го бях виждала от четиригодишна.
— Разбира се. Неговото пътуване би ли могло да има политическа цел?
— Не мисля. Дори съм сигурна, че не… Глупаво е, защото всъщност нищо не бих могла да знам по въпроса. Но честно казано, мисля, че не.
— Във всеки случай той не работи и това у него не ви харесва?
— Това не би ми харесало у никого.
— Доста странна гледна точка за една богата наследница. Ако господин Жебер се ожени за вас, той ще продължи да не работи. Наближава четири часът и аз ще трябва да ви напусна. Преди това искам да ви задам един въпрос. Той е във връзка с фраза, която вие вчера не довършихте. Разказвахте ми за вашия баща — че е починал, когато сте били само на няколко месеца и всъщност никога не сте имали баща. Тогава добавихте: „Но…“, аз ви попитах какво искате да кажете, вие отговорихте „нищо“ и разговорът спря дотук. Може би това наистина е без значение, но бих искал да чуя края на изречението ви. Спомняте ли си?
— Да, спомням си. Но това наистина е глупост…
— Кажете все пак. Знаете много добре, че търсим игла в копа сено. Не трябва да пренебрегваме нищо.
— Ами… мислех си за един сън, детски сън, който няколко пъти сънувах, когато бях малка…
— Разкажете.
— Първият път беше на остров Бали. Бях на шест години. Сънувах, че съм малко дете, около двегодишно горе-долу. На един стол беше сложена кърпа, а върху нея — обелен портокал, разделен на парченца. Вземах едно парченце и го изяждах. После вземах второто и го подават на един мъж, седнал на пейка, като казвах: „За татко.“ Това беше моят глас.
Говорех като малко дете, разбира се, но съвсем ясно. След това изяждах второ парче портокал и подавах следващото на мъжа, като пак казвах: „За татко.“ И така — докато се свършиха парченцата. Събудих се разплакана. Мама спеше на съседното легло. Тя стана и ме попита какво има. Аз отговорих: „Плача, защото съм много добричка!“ Но никога не съм й разказвала за това, което продължи да ми се присънва. Мисля, че за последен път го сънувах в Ню Йорк, когато бях на единайсет години. Всеки път се събуждах обляна в сълзи…
— Как изглеждаше мъжът? — попита Улф.
— Точно това е абсурдното — отговори тя и повдигна рамене. — Не го виждах ясно. Знаех само, че това е мъж. Мама ми е показвала снимка на татко, но не бих могла да кажа дали мъжът от съня ми прилича на него. Просто се чувах как му казвам „татко“, това е всичко.