— Разбирам. — Улф се мръщеше. — Тук може би има нещо важно. Споменахте за снимка на баща ви. Майка ви само нея ли е запазила?
— Да. Запазила я е за мен.
— Не за себе си?
— Не, и няма нищо чудно в това. Мама е била изключително засегната от завещанието на татко и мисля, че е имала право. Несъмнено е имало някакво недоразумение между тях малко след като съм се родила. Какво? Не знам, но във всеки случай татко не е оставил нищо на мама, дори и най-малката рента.
— Зная — каза Улф. — Вие сте наследили цялото си бащино богатство, чието управление е било поверено на Дъдли Фрост, брат на баща ви. Чели ли сте това завещание?
— Само един път, много отдавна. Чичо ми ми го прочете малко след пристигането ни в Ню Йорк.
— Следователно тогава сте били на девет години. И съвсем естествено нищо не сте разбрали. Доколкото знам, вашият чичо е бил натоварен с най-големи пълномощия и никой, дори и вие, няма право да му търси сметка. В такъв случай на вас не ви е известно какво ще получите на двайсет и първия си рожден ден — може би милиони, може би нищо, а може би дори и дългове. Ако например…
— Какво намеквате? — намеси се Лю Фрост. — Да не искате да кажете, че баща ми…
— Тихо! — сряза го Улф. — Нищо не намеквам. Само обръщам внимание, че моята клиентка не знае нищо за финансовото си състояние. Така ли е, госпожице Фрост?
— Така… така е — смръщи вежди Хелън. — Единственото, което знам, е, че от двайсет години насам всяко тримесечие получавам издръжка. Но, господин Улф, мисля, че е излишно…
— Сега свършвам. Напускам ви след няколко минути. Направете ми удоволствието да отговорите на още два въпроса, свързани със завещанието на баща ви. На седми май ли ще влезете във владение на вашето наследство?
— Да.
— А ако се случи нещо с вас преди тази дата, кой го наследява?
— Ако съм омъжена и имам дете, то ще бъде наследник. В противен случай чичо ми и братовчед ми Лю — по равно.
— Виж ти! Нищо за майка ви дори в този случай?
— Не, нищо.
— Ако е имало недоразумение между родителите ви, както мислите, то несъмнено е било сериозно. А вие, сър — обърна се Улф към Лю, — пазете грижливо братовчедка си през следващите пет седмици. Ако се случи нещо с нея през това време, вие ще забогатеете с един милион долара, но положението ви ще бъде неприятно. Вие, госпожице Фрост, от своя страна трябва да изготвите завещанието си. Имате ли си нотариус?
— Не. Никога не съм имала нужда.
— Сега вече ще имате — увери я Улф, като погледна часовника. — Напускам ви — съобщи той. — Мисля, че не сме загубили времето си. Вие сигурно мислите точно обратното. Както и да е, предлагам ви да спрем дотук. Благодаря ви за търпението. Докато чакаме да намерят тази проклета кутия, искам да ви помоля за нещо: бихте ли поканили господин Гудуин на чай у вас?
Лю, който вече не изглеждаше толкова дружелюбен, помръкна съвсем. Хелън Фрост вдигна поглед към мен, а след това към Улф.
— Но… — каза тя. — Разбира се… Щом искате…
— Наистина го искам. Освен това не би трябвало да е проблем да поканите и господин Жебер?
— Той сигурно е вкъщи — обясни Хелън. — Или поне беше там, когато се обадих по телефона. Само че нали знаете, че мама не е съгласна.
— Знам. Тя мисли, че си слагате таралеж в джоба. В случая таралежите сме ние. Благодарение на вашето посещение тук вие избегнахте разпита в полицията, но майка ви — не. Господин Гудуин е почтен и дискретен мъж. Бих искал той да разговаря с майка ви, ако тя се съгласи, и с господин Жебер. Те би трябвало също да желаят да разнищим този случай и по тази причина да ни предпазват от погрешни стъпки по пътя, който ще ни доведе до истината. Ако искате да предложите чаша чай на господин Гудуин…
— Мисля, че татко също е там — рече Лю замислено. — Той имаше намерение да ни изчака. Ще стане голяма каша.
Нашата клиентка хапеше устни.
— Ще дойдете ли вкъщи да пием чай, господин Гудуин? — попита тя накрая.
— Разбира се — отговорих. — С удоволствие.
— Отлично. — Улф стана и тръгна към вратата. — Още нещо. Арчи, не забравяй да вземеш онзи пакет от твоята стая, преди да тръгнеш. Сложи го на леглото ми, ако обичаш.
Той тръгна към асансьора. Аз станах и предупредих нашата клиентка, че ще се забавя не повече от минута, качих се бързо по стълбите до последния етаж, където стигнах заедно с асансьора.
— Първо — каза ми тихо Улф, — наблюдавай реакцията на другите във връзка с посещението на двамата млади при мен, преди да са успели да разговарят насаме. След това разбери със сигурност дали някой от тях е виждал червената кутия и знае къде се намира. Накрая ги накарай да проговорят.