— Перен!
Това вече не беше учтив протест, а заповед. Тонът на госпожа Фрост и погледът й приковаха Жебер на място.
— Ти си нахален глупак! Само един глупак може да се шегува със смъртта! Не ви задържам, господин Гудуин. Нямам какво повече да ви кажа. Но ако шегите на господин Жебер ви забавляват, ще ви оставя с него.
— Не — казах аз и прибрах бележника си в джоба. — Изобщо не ме забавляват. Освен това имам среща. Но бих се учудил, ако господин Улф не ви покани да го посетите довечера.
Прекосих стаята и стигнах до вратата.
— Още нещо — добавих. — На ваше място не бих се опитвал да убедя госпожица Фрост да се откаже от разследването. Това само ще засили подозренията на господин Улф, а когато е в такова състояние, не мога да го удържа.
С тези думи си тръгнах. Първото ми посещение, след като се прибрах вкъщи, беше в кухнята. Изпих чаша мляко и не можах да се удържа да не кажа на Фриц, че гулашът му съвсем не мирише на прясно заклано яре. Той ме изгони навън, като размахваше дървената си лъжица.
Улф, седнал зад бюрото си, четеше за трети път „Седемте стълба на мъдростта“ от Лаурънс. Като знаех, че е невъзможно да го откъсна от такава книга, седнах мълчаливо на мястото си, отворих бележника и зачаках. След няколко минути той взе тънката абаносова летвичка, която му служеше за отбелязване, затвори книгата, позвъни за бира и благоволи да забележи присъствието ми.
— Добре ли прекара, Арчи?
— Чудесно — изръмжах аз. — Нося ви сензационна новина — само един глупак може да се шегува със смъртта. Надявам се, че сте доволен.
— Разказвай.
Прочетох му бележките си, като попълвах празнините по памет. Фриц му донесе бира. Той отпи, като продължаваше да ме слуша, после се облегна назад със затворени очи.
— Ще бъдеш ли така добър — попита, след като приключих с четенето — да ми прочетеш още веднъж пасажа, в който господин Жебер цитира Сорбоазин. Много отдавна съм чел негови творби и за съжаление нямам негови книги тук.
Прочетох отново целия пасаж, който започваше със: „Защо, скъпа Калида?“ Улф слушаше внимателно и чертаеше с пръст малки кръгчета по облегалката на креслото си.
— И на това госпожа Фрост му казва глупости! — изрече той с гримаса. — Бих искал да присъствам на сцената, за да видя очите й в този миг. Но като размисля, господин Жебер наистина е постъпил глупаво, като е употребил толкова думи, за да ти каже кой е убил господин Макнейр. Това съвпада с моята хипотеза, но той, естествено, не го знае. И сега, след като знаем кой е убиецът, какво ще правим? Страхувам се, че цялото ми търпение няма да стигне. Ако инспектор Крамър намери кутията и реши да действа без мен, ще оплеска цялата работа. — Той отпи голяма глътка и избърса устни. — Арчи, трябва ми тази проклета кутия.
— Без майтап? След минута ще ви я донеса. Но преди това просто за сведение можете ли да ми обясните в кой момент господин Жебер ми е казал кой е убил Макнейр?
— Не е ли очевидно? О! Забравих, че не знаеш латински.
— Слаб съм също и по китайски.
— Да оставим сега латинския. Запиши, че днес следобед разговарях с господин Хичкок от Лондон. Включи разговора към сметката. Дадох му задача да се свърже със сестрата на Макнейр в Шотландия и да направи някои проверки чрез испанския си агент в Картаген. Разходът ще възлиза на неколкостотин долара. Нищо ново от Сол Панцър. Нужна ми е тази червена кутия! Известни ми бяха името на убиеца и мотивите му, преди господин Жебер да те бе информирал. Следователно той нищо ново не ни е казал, а освен това не е имал намерение да го прави. Но между това да знаеш нещо и да можеш да го докажеш, има голяма разлика, уви! Веднага напечатай следобедните бележки. Ще ни бъдат необходими!
Той се зачете в книгата си и я остави едва когато стана време за вечеря. Гулашът на Фриц беше по-вкусен от всеки друг път. Към девет и половина телефонът иззвъня.
— Арчи? Тук е Фред. Обаждам се от Брустър. Нека и шефът да слуша.
Обърнах се към Улф:
— Фред е. Обажда се от Брустър. По долар на три минути.
Няма друг начин да го накараш да остави книгата. Той хвана слушалката, а аз си взех бележника. Ето какво записах под диктовката на Фред:
„Няма кутия, а изненада. Претърсваме къща сантиметър по сантиметър, започваме градина. Почва мека поради дъжд. Става тъмно, работим на лампи, когато шум от кола. Загасяме светлини. Кола спира пред вила. Слиза тип. Крием се. Тип приближава до прозорец, опитва да го отвори. Ори и аз тичаме до кола, а Сол го пита какво желае. Тип спокоен, извинява се, иска да тръгне. Сол го кани да поговорят. Той приема. Влизат. Светлина. Тип се казва Жебер. Приятел на Макнейр. Казва дошъл за чадър, забравен във вила. Усмихва се, не изглежда страхлив. Питаме се какво да правим, когато отново шум от кола. Този път виждам две коли. Пълни с ченгета с патлаци. Като на кино. Излизам, а Сол затваря врата. Заобиколен съм от пет ченгета плюс един дребосък с очила и Радклиф, помощник Краймър. Искат влизат във вила търсят кутия. Сол им говори през прозорец. Иска заповед за обиск. Няма заповед. Ченгета обвиняват Сол нахълтване в чужда собственост. Сол показва документ на Улф. Четат на електрически фенер. Сол ме изпраща телефон. Радклиф иска да ме претърси, казвам негови деца много нещастни, ако сирачета. Няма как да изкарам кола, други блокират. Предлагам компромис и идва Брустър с кола на Радклиф. Радклиф телефонира Крамър. Никой не знае Жебер с нас. Какво да правим с него?“