— Почакай малко — казах му и погледнах към Улф. — Да отида ли?
Той потръпна, като очевидно пресмяташе, че има поне две хиляди дупки по пътя и поне два пъти повече коли, с които ще трябва да се размина, докато стигна до Брустър. Кимна ми в знак на съгласие, като гледаше тъжно.
— Върни се обратно — казах на Фред. — Пазете Жебер и не пускайте полицаите вътре. Идвам.
13.
Стигнах за рекордно кратко време, като през цялото време мислех какво да правя, след като пристигна там. Заключението ми беше, че няма причина да пречим на полицаите да потърсят кутията, след като след цял следобед усилена работа Сол не я бе намерил. Затова пък най-добре беше да премълчим истинската самоличност на Жебер.
Ченгетата бяха насядали пред входната врата. Когато се приближих, те насочиха към мен светлината на фенера си.
— Кой е там? — попита единият от тях.
Познах мелодичния глас на моя приятел Радклиф.
— Абисинският император! — отговорих. — А кой от вас командва? Не може да сте вие, Радклиф, тъй като сме извън вашия район. Бих искал да знам кой ви е упълномощил да влизате в частна собственост?
— Аз поемам отговорността! — измуча едно дребно човече, което излезе на светло и от това очилата му заблестяха. — Аз съм заместник на областния прокурор! Ние имаме правото…
— … да се приберете вкъщи и да си легнете — продължих аз. — Покажете ми заповед за обиск, пълномощно, някакъв документ или каквото и да е.
— Нямахме време…
— Но аз имам право да съм тук, нали, Арчи? — обади се някой в тъмнината, съвсем близо до входната врата.
— Я виж ти! Фред! — казах весело аз. — Какво правиш в този студ навън?
— Нали разбираш, не искахме да ги пускаме вътре.
— Добре сте направили. Бих искал да знам — обърнах се към ченгетата — какво ви дава право да тормозите мирните граждани посред нощ? Търсите червената кутия? Тя принадлежи на Ниро Улф и ако случайно я намеря, ще си я прибера в джоба. Съветвам ви да не ме гъделичкате, защото днес съм малко нервен.
След тези думи се качих по стъпалата и почуках на вратата с викове:
— Ела тук, Фред! Ей, Сол!
Сол отговори отвътре:
— Ти ли си, Арчи? Как си? Всичко наред ли е?
— Няма проблеми. Можеш да отвориш. Чакай малко, Фред.
Ключът се превъртя в ключалката. Обърнах се към групата полицаи.
— Моля ви да напуснете мястото. С други думи казано, приканвам ви да се чупите! Правете каквото искате, но вашето присъствие тук, а още повече във вилата, е незаконно. Довиждане!
Те се колебаеха, но аз — не. Хванах Фред за ръката и влязох вътре. Сол затвори вратата и заключи. Трудностите едва сега започваха. След като Сол ме увери, че в къщата не е останало място, където да не си е пъхнал носа, отидох при Жебер. Имах един план.
— Слушайте ме, старче — казах, — много бързам. Предлагам ви да изберете. Или ще направите каквото ви кажа и така ще имате някакъв шанс, или ще играете срещу нас. Предлагам ви да ви закарам с колата до Ню Йорк, където господин Улф с нетърпение очаква да разговаря с вас. Имаме чудесна стая точно над моята, в която ще се настаните удобно. Ако тази програма не ви харесва, не ми остава нищо друго, освен да ви предам на господата отвън, които ще бъдат много учудени от вашето присъствие тук дори ако им обясните, че сте дошли да приберете чадъра си, забравен тук миналата година.
Жебер мислеше. Сол, Фред и Ори чакаха.