— С удоволствие бих седнал — отговорих аз.
— Не се учудвам. Моето кресло ли искаш?
— Не, благодаря.
— Какво искаш?
— Признайте, инспекторе, че е много трудно да ви се угоди. Ние правим всичко възможно, за да ви помогнем да намерите кутията, а вие се сърдите. Хващаме един тип, който се опитва да влезе през прозореца, предаваме ви го и вие пак се сърдите.
— Защо идваш при него? Улф те изпраща да го попиташ нещо.
— Съвсем не. Просто изпълнявам обещание. Обещах на някого да дойда да видя как е Жебер и какво ще правите с него. Това е всичко, повярвайте ми.
— Възможно е. Ще те заведа при него. Ако можеш да измъкнеш нещо, не се колебай. Моите хора го обработват от седем часа сутринта. Те дори не успяват да го ядосат.
Той натисна един бутон. Появи се някакъв сержант.
— Този човек се казва Гудуин — осведоми го Крамър. — Заведете го в стая №5 и кажете на Стърджис, че господин Гудуин може да участва в разпита, ако иска. Мини оттук, преди да си тръгнеш, Гудуин. Може би ще имам въпрос към теб.
— Разбира се.
Сержантът ме заведе в подземието и отвори една врата. Стаята беше малка и гола. В средата бе поставен дървен стол, на който седеше Перен Жебер. Голям рефлектор светеше пряко в очите му. Близо до него имаше дребен мъж с клепнали уши и рошава коса; малко по-далече седеше на стол друг тип, на когото моят водач каза няколко думи. Всички бяха по ризи.
Приближих се до Жебер. След като ме позна, той се надигна на стола си и каза дрезгаво:
— Гудуин! А! Гудуин!
Малкото човече му удари плесница по лявата буза, веднага последвана от друга по дясната, като му заповяда да седне. Второто ченге, което непрекъснато си бършеше лицето, стана и дойде при мен.
— Гудуин? Казвам се Стърджис. Идвате от името на инспектора? Искате ли вие да разпитате клиента?
— Не веднага — отговорих аз. — Продължавайте. Ако ми хрумне някоя идея, ще ви я кажа.
Огледах Жебер. Бяха му свалили вратовръзката, а очите му бяха кървясали от силната светлина и шамарите, които получаваше всеки път, когато се опитваше да си затвори очите.
— Произнесохте името ми. Имате ли нещо да ми кажете? — попитах аз.
Той поклати глава и изръмжа нечленоразделно.
— Той не е в състояние да говори — казах. — Нищо няма да можете да измъкнете от него, докато не му дадете да пие вода.
— Вода? — изсмя се Стърджис. — Дадохме му вода преди два часа. Бъдете спокоен, ще проговори, стига да иска.
Другият полицай се приближи до Жебер и започна на свой ред да задава въпроси.
— Тя защо ти даваше пари? — попита той, а лицето му беше само на десет сантиметра от лицето на Жебер.
Той не отговори, нито помръдна.
— Тя защо ти даваше пари?
Отново мълчание.
Жебер помръдна леко глава.
Полицаят стана и го почерпи с две плесници, а след това с още една.
Това продължи двайсет минути, без да даде резултат. Малкото човече смени припева и започна да пита Жебер какво е търсил през нощта в „Гленан“. Французинът измърмори нещо неразбрано и получи нова серия шамари. Приготвих се да си вървя, когато вратата се отвори пред сержанта, който ме бе довел. Той изгледа Жебер презрително и каза на Стърджис:
— Заповед на шефа: зарежи разпита, дай на клиента нещо за пиене, заведи го на северния изход и ме чакай там. Шефът иска той да е готов след пет минути. Имаш ли чаша?
Стърджис отвори шкафа, откъдето извади порцеланова чаша. Подаде я на сержанта, а той я напълни от малка плоска бутилка, която извади от джоба си.
— Дай му това.
Сержантът се обърна към мен:
— Ще дойдете ли в кабинета на инспектора, Гудуин? Ще ви придружа дотам.
Последвах го мълчаливо, тъй като нямах настроение за размяна на любезности с когото и да било от присъстващите. Качихме се в асансьора, който ни отведе до Крамър.
— Седни, младежо — подхвърли инспекторът, като дъвчеше угасналата си пура. — Какво ще кажеш, долу нищо не може да се направи, нали? Пратих най-добрия си човек при Жебер тази сутрин. Той го обработва в продължение на четири часа, без да постигне някакъв резултат. Тогава реших да опитам нещо друго.
— Нещо друго? Това са двамата „придружители“, нали? — попитах аз. — И сега ще го пуснете да си върви?
— Налага се — смръщи се Крамър. — Пристигна някакъв адвокат, несъмнено нает от госпожа Фрост, който започна да вдига голям шум. Освен това Жебер е френски поданик. Обадиха ни се от консулството. Вече се питам дали този тип заслужава да губим времето си с него. Естествено, ще накарам да го проследят, но каква ми е ползата от това? Когато подобен тип знае нещо, свързано с убийство, трябва да съществува начин да го накарам да говори, не е ли така?