Хвърлих бегъл поглед към аудиторията. Хелън, седнала изправена на стола си, не помръдваше. Лю подскочи. Дъдли Фрост се загледа в Улф с отворена уста. Но най-интересна от всички беше госпожа Фрост. Тя пребледня още повече, но изражението й не се промени. Естествено, появата на червената кутия я беше подготвила за това, което последва.
— Господин Улф — изрече с леден глас, — споделям мнението на моя девер, че за да се защитим от тези глупави обвинения, имаме нужда от адвокат.
— Не мисля, госпожо Фрост — отговори шефът в същия тон. — Докато свърша, ще се наложи да останете на мястото си.
— Но тогава — намеси се Хелън Фрост, а гласът й трепереше — чичо Бойд е бил всъщност мой баща! Мой баща! През цялото време… Защо? Кажете ми защо?
Лю стана бързо, сложи ръка на рамото на братовчедка си и се загледа в леля си Кали.
— Седнете, ако обичате, господин Фрост — заповяда Улф. — Да, госпожице Макнейр, той беше ваш баща! Госпожа Фрост вярва, че не съм знаел това, преди да намеря червената кутия, но греши. От четвъртък сутрин съм уверен в това. Вие ми казахте тогава, че ако се случи нещо с вас преди пълнолетието ви, богатството на Едуин Фрост ще бъде разделено между племенника му Лю и брат му Дъдли. Това сведение и някои други забележки ми дадоха възможност да подредя цялостната картина. Първият факт, който прикова вниманието ми, беше необяснимата настойчивост на господин Макнейр вие да носите диаманти. Баща ви не обичаше особено диамантите, защо тогава настояваше вие да ги носите? Съвсем случайно разбрах, че диамантът е камъкът на хората, родени през април.
— Господи! — прошепна Лю. — Спомням си, че казах на Макнейр…
— Друго интересно нещо беше — продължи Улф, — че в сряда вечер господин Макнейр ми говори за смъртта на жена си, но не и за СМЪРТТА на дъщеря си. Той ми каза, че я е ЗАГУБИЛ. Човек говори или директно, или в преносен смисъл, но никога не използва и двата начина в едно и също изречение. Каза ми, че родителите му са починали. Два пъти повтори, че жена му е починала. Но за дъщеря си не каза това! Каза, че я е загубил.
Устните на Глена Макнейр трепереха.
— Но защо? Кажете ми защо — прошепна тя. — Как ме е загубил?
— Търпение, госпожице Макнейр. Отбелязах и някои други факти, които ще изброя набързо. Например вашият сън за портокала. Това несъмнено е спомен, изваден от дълбините на подсъзнанието ви. Мисля, че казах достатъчно, за да ви убедя, че още преди да бях открил кутията, знаех коя сте, кой е убил господин Жебер и господин Макнейр, и госпожица Лок на всичкото отгоре! Ясни ми бяха и мотивите за престъпленията. Няма повече да ви държа в напрежение. Искате обяснение… Ще ви го дам. Госпожо Фрост, седнете на мястото си!
Улф може би гледаше на моя пистолет като на допълнителен театрален реквизит, но аз — не. Госпожа Фрост беше станала права и държеше в ръцете си кожена чанта. Нямаше голяма вероятност да носи в нея съд, пълен с нитробензол, но не исках да поемам рискове. Беше дошъл моментът да се намеся:
— Предупреждавам ви, госпожо Фрост, ако не искате да станете мишена на моя пистолет, дайте ми тази чанта или я оставете на пода.
Тя гледаше моя шеф и не ми обърна внимание.
— Нищо не ме задължава да слушам подобни глупости — изрече възмутено. — Тръгвам си. Ела, Хелън!
Тя направи крачка към вратата. Аз я последвах. Крамър прегради пътя й, но без да я докосва.
— Момент, ако обичате, госпожо Фрост — каза и след това се обърна към Улф: — Обяснете всичко най-накрая! Омръзна ми да тъпча в мрак!
— Сега, господин Крамър — отговори шефът. — Послушайте ме, вземете чантата й и не я пускайте да излезе от тук, иначе ще съжалявате цял живот!
Полицаят не се поколеба нито за миг. Едно от най-добрите му качества е, че действа решително. Той сложи ръка на рамото на госпожа Фрост, която се опита да се изплъзне.