— Хидроцианид — намеси се Лю Фрост. — Полицията твърди, че е едно и също. Казах ви вече.
— Моля ви, господин Фрост — каза Улф, като го заплашваше с пръст. — Аз съм този, който работи, а вие плащате. Накратко, госпожице Мичъл, вие сте изяли два бонбона, без да ви стане нещо, а госпожица Лок си е взела само един?
— Точно така — потрепери тя. — Ужасно е, че съществува толкова бързо действаща отрова. Тя дори не успя да проговори. Човек би казал, че се виждаше как отровата прониква в нея. Постарах се да не изпускам кутията и се отървах от нея веднага, щом господин Макнейр се появи.
— Доколкото разбрах, тръгнали сте си веднага след това?
— Да, изтичах в тоалетната. Страхувах се да задържам в себе си двата бонбона, които бях изяла — намръщи се тя.
— Естествено. Методът е ефикасен.
Улф отвори друга бутилка и си наля.
— Да се върнем малко назад — каза. — Виждали ли сте тази кутия, преди госпожица Лок да я извади изпод палтото си?
— Не, никога.
— Според вас какво е искала да каже с думата „отмъкнах“?
— Точно това, което каза — че я е отмъкнала. Откраднала, ако предпочитате.
— Това нещо обичайно ли беше? Тя крадеше ли често?
— Разбира се, че не. В края на краищата това бе само кутия бонбони. Вероятно го е направила, за да се забавлява.
— Бяхте ли виждали кутията преди това?
— Не.
Улф изпразни чашата си на пет глътки, което беше обичайният му ритъм, и избърса устни. Притворените му очи се върнаха към блондинката.
— Този ден вие сте обядвали заедно с госпожица Лок.
— Тръгнахме с Моли към един часа. Отидохме в ресторантчето на съседния ъгъл, защото трябваше да обядваме за двайсет минути, за да дадем възможност на Хелън и другите момичета да обядват след нас. По принцип ревюто свършва в два часа, но винаги остават клиентки през целия следобед.
— Видяхте ли госпожица Лок да взима кутията в ресторанта?
— Разбира се, че не. Тя не би направила подобно нещо на публично място.
— Сигурна ли сте, че госпожица Лок не се е снабдила с кутията по време на престоя ви навън?
— Естествено, тъй като не съм се отделяла от нея.
— Тя излиза ли отново навън?
— Не. Работихме заедно до три и половина. После ни освободиха и Моли се качи горе. С Хелън се качихме няколко минути по-късно и я намерихме тук, в салона за почивка.
— Значи тя умря от един бонбон, а вие изядохте два и нищо ви няма? — въздъхна Улф. — Остава хипотезата, че тя е донесла кутията сутринта, когато е идвала на работа.
— Мислих за това и не бях единствената. Всички го коментирахме. Тя не носеше нищо. А и къде би я оставила през цялата сутрин? Не в салона за почивка във всеки случай. Тогава къде?
— Там е проблемът — отбеляза Улф. — Вашият разказ представя, но не обяснява фактите, а и от онзи понеделник е изминало много време. Не се сърдете за това, което ви казвам, грешката не е ваша. Добре щеше да бъде, ако бях тук през онзи понеделник, а още по-добре щеше да бъде изобщо да не бях стъпвал тук.
Погледът, който отправи към Фрост, беше укорителен. Спомняйки си, че остават още две бутилки, той напълни чашата си и отпи.
— Виждате какъв е проблемът — продължи, като гледаше двете момичета. — Миналия понеделник тук е имало стотина души за това ревю. Повечето жени, но и няколко мъже. Денят е бил хладен, повечето са били с палта. Кой е донесъл кутията? Полицията е разпитала абсолютно всички. Никой не е виждал тази кутия, никой не знае, че тя е съществувала. Не са я виждали в ръцете на госпожица Лок. Трудно положение! Кой е донесъл отровата тук? За кого е била предназначена? Само един Господ знае, но нямам намерение да се допитвам до него дори ако стотици любители на орхидеи подпишат хиляди писма. Питам се струва ли си да се опитвам да спечеля втората част от хонорара си, докато вашата братовчедка, господин Фрост — братовчедка по първа линия, — отказва да се запознае с мен. Що се отнася до първата част, свързана със смъртта на госпожица Лок, бих могъл да претендирам за нея само след като се срещна с всички, присъствали тук миналия понеделник. Но се съмнявам, че бихте могли да ги убедите да се явят в бюрото ми.