— Татко, осъзнаваш ли, че външните влияния застрашават нашата страна? Наясно ли си с нарастващия брой дисиденти, които се опитват да сеят хаос? Чел ли си статията на В. В. Путин за ционистите, работещи срещу държавата?
Родителите погледнаха към дъщеря си с притъпена болка. Господи помилуй! Пази Боже! Държавата. В. В. Путин. Дисиденти. Легнала на пода, Доминика се протягаше силно, дългите ѝ крака и гъвкавата ѝ фигура вече бяха техен инструмент, прекрасният ѝ ум бавно се превръщаше в тяхна услуга. Нина погледна Василий. Тя искаше да каже на дъщеря си истината, да я предупреди за вълчите капани на системата, които бяха убили нейната кариера, за системата, която бе принудила Василий да погуби своя изключителен ум и да остане мълчалив през целия си живот. Василий поклати глава: Не сега. Никога!
На двадесет Доминика бе избрана за примабалерина в Първа трупа. Оценките ѝ неизменно бяха отлични и заради атлетичните ѝ заложби балетмайсторът я сравняваше с „младата Галина Уланова“, абсолютната примабалерина на Болшой след войната. Сега, когато танцуваше, цветовете вече не бяха само стихийни, първични форми и нюанси, а сложни вълни от разноцветни светлини, въртящи се и пулсиращи, които сякаш я повдигаха нагоре. Червено-кафеникавите тонове, обграждащи партньорите ѝ в танца, ѝ помагаха да се напасва по-съвършено с тях. Тя беше пламенна, прецизна, силна в гърба и краката, изящна и висока, застанала на палци. Балетмайсторът настояваше, че е време да започне подготовка за ежегодния кастинг за приемане в трупата на Болшой.
Докато ставаше все по-силна и по-гъвкава, в тялото на Доминика оживяваше и нещо друго, сякаш в продължение на напрежението от танца — осъзнаването на собственото ѝ тяло. Не похотливост, защото тя пазеше сексуалността вътре в себе си. По-скоро скрито, вътрешно пробуждане — и тя проучваше своите телесни граници без никаква мисъл за срам. Доколкото можеше да разбере, нито един от родителите ѝ не беше такъв, затова смяташе, че най-вероятно някой отдавна забравен роднина е бил развратник.
В затъмнената си спалня, когато тялото ѝ я призовеше, тя проучваше чувствеността си, проучваше я със същата съсредоточеност, както когато се упражняваше на балетната стенка. Усещаше дишането си наситено червено зад клепачите, трепереше, докато откриваше възбудимите си точки. Не беше фетиш, нито пристрастяване, по-скоро тайната ѝ същност, която ставаше все по-осъзната, докато растеше. Наслаждаваше се на тази своя тайна същност. И все пак това не беше съвсем невинна проява на детската природа. От време на време чувстваше потребност за нещо остро, забранено и понякога, в някоя нощ със страховита гръмотевична буря, бушуваща пред прозореца ѝ, затваряше плътно очи и изумена от самата себе си, хващаше четката с дългата лебедова шия на прабабушка с дългите си пръсти и се опитваше да синхронизира светкавиците със своя собствен ритъм. Искайки все повече и повече, все по-изумена, тя прокарваше влажния връх надолу, затаяваше дъха си и чувстваше сладкото проникване на дръжката, което изведнъж я заковаваше като бръмбар във витрина. Слава Богу, сега четката беше у нея, за да си реше косата във вечерите след балетното училище.
Макар да имаше няколко приятели, Доминика не беше в топли дружески отношения със съучениците си. И при все това именно тя беше лидерът на класа, загрижена и погълната единствено от прогреса на трупата, с отличните си оценки и постижения, триумфите на състезанията с други училища, особено с онези от Санкт Петербург, духовния център на руския балет в имперски стил. Доминика поучаваше своите изтощени другари по танц за чистотата на московската школа, за същността на руската природа. Всички те я наричаха кликуша зад гърба ѝ, истеричка[10]. Новата руска жена, гладиатор, звезда, пламенна, отдадена, истински вярваща. Ох, защо не млъкнеш, мислеха си съучениците ѝ.
На двадесет и две годишната Соня Мороева ѝ оставаше една последна година, за да се премести от академията в Болшой, но при конкуренцията на Егорова шансовете ѝ не бяха особено добри. Тя бе танцувала цял живот, беше дъщеря на депутат в Думата и беше разглезена, самомнителна и надута млада жена. И честно казано, беше много безразсъдна. Чукаше се, без да ѝ пука че могат да я хванат, с едно момче от трупата, рус младеж с остър поглед на име Константин, невероятно рискована дейност, която, ако бъдеше разкрита от инструкторите, щеше да им гарантира незабавното изгонване от училище. Но след петнадесет години в академията тя знаеше кои са спокойните моменти, кога сауната е празна и колко дълго време имат за сладките си сесии, когато обвиваше гъвкавите си крака около врата му. И в продължение на цяла седмица Соня шепнеше в ухото на Константин, казваше му, че го обича, триеше бедрата си в него, облизваше потта от лицето му и го умоляваше да спаси кариерата ѝ, да спаси живота ѝ.
Опитните балетни ученици знаят за анатомията, за ставите и за нараняванията почти колкото един лекар. Константин, побъркан от лакомията си за пиздата[11] на Соня, изчака да му се отдаде случай да танцува в двойка с Доминика. Докато упражняваха па де дьо на претъпкания под, той стъпи силно на петата ѝ, когато тя беше en pointe, и натисна стъпалото ѝ напред. И цветовете закървиха, и светът ѝ се завихри в черно, и тя се сгърчи в изгаряща болка напълно сломена. Отнесоха я в амбулаторията. Съучениците ѝ стояха замръзнали и бледи до станока, а най-бледа от всички бе Соня. Тогава Доминика я погледна и видя нейното виновно изражение, сивата миазма, въртяща се невидимо около главата ѝ, и разбра. На масата в амбулаторията кракът ѝ за минути потъмня, стана пурпурен като патладжан и болката се разля нагоре по прасеца. Докторът промърмори: „Фрактура на средната част на стъпалото“, и след серия ортопедични прегледи, операция, гипсиране на крака ѝ до глезена, Доминика отпадна от академията. Кариерата ѝ на танцьорка, животът ѝ от последните десет години приключи. Толкова бързо. Толкова окончателно. Всички хвалебствени думи, че тя ще бъде новата Уланова, се изпариха. Треньорите, инструкторите, учителите дори не я погледнаха.
В младежкото си съзряване тя се бе научила да се справя със своето буйство, с надигащата се ярост, но сега я пусна на воля, за да я вкуси в гърлото си. В състояние на пълна истерия обмисляше как да изобличи Константин и Соня за това, че я бяха саботирали. Те също щяха да бъдат изгонени, ако техните тайни любовни срещи бъдеха разкрити, но накрая разбра, че няма да успее. Тя все още вцепенено обмисляше бъдещето си, когато майка ѝ я потърси по телефона.
Баща ѝ бе получил масивен инфаркт и бе умрял на път за клиниката „Кремльовка“ в Кунцево, запазена за привилегировани и богати граждани. Той беше най-важната личност в нейния живот, неин съветник, неин пазител, а сега го нямаше. Тя щеше да вдигне ръцете му до бузите си, да му разкаже за напускането на академията, за заговора на съучениците си. Щеше да го помоли за съвет, да ѝ каже какво трябва да направи. Тя не би могла да знае, но Василий щеше да прошепне на идеалистичната си дъщеря, че някой може и да се влюби в държавата, но държавата никога няма да му отвърне със същото.
Два дни по-късно Доминика седеше в официалната гостна на апартамента им с протегнат гипсиран десен крак, със сухи очи, тиха, хладнокръвна. Майка ѝ бе седнала до нея, в траур, тиха и спокойна. Къщата бе пълна с гости, десетки хора, които дойдоха да отдадат последната си почит: академици, артисти, правителствени служители и политици. Звукът на гласовете им насищаше атмосферата с първични сенки на зеленото, цвета, който тя асоциираше със скръбта и тъгата и който сякаш бе на път да изтласка целия въздух от стаята. Доминика с мъка си поемаше дъх. Имаше много храна, традиционни блини с червен хайвер, пушена сьомга и пъстърва. На бюфета бяха подредени гарафи с минерална вода, вдигащият пара сребърен самовар, плодов сок и ледена водка.
10
В славянската митология болните от бяс хора били наричани кликуши, обладани от зъл дух. —