— Последното нещо, от което се нуждаем, е сенатор Баучър да дезертира панически при руснаците — каза Чарлз, „Чаз“ Монтгомъри, шефът на отдела за национална сигурност на бюрото.
— Глупости — каза Бенфорд, събирайки картите след дългата сесия за обсъждане на наблюдението върху нея. — Изпращането на Баучър за вечни времена в Москва ще бъде по-хубаво, отколкото да детонираме неутронна бомба на Червения площад.
ЦРУ и ФБР формулираха тактическия си план за пълно покритие на улицата, на телефона, пощата и чувалите за боклук. Баучър не знаеше, но тя се бе превърнала в русокосата доячка, вървяща сама по сивото тресавище, и когато първият вой на хрътките дойде от мъглата, от блатистите оврази и над скалните тераси, вече беше твърде късно за бягство.
Калифорнийската къща на сенатор Баучър беше ниска, с плочест покрив в прериен стил, петстайно убежище на хълма на Мандевил Каньон Роуд в Брентууд, с изглед към Тихия океан от едната страна, и към светлините на Лос Анджелис от другата. Басейн с черно дъно, с широка павирана площадка в центъра на П-образната къща, се плискаше под замъглената слънчева светлина. Плъзгащите се стъклени врати на крилото на спалнята бяха отворени и оттам се носеше музика, мечтателна, изкусителна музика от К. Д. Ланг и неговата Miss Chatelaine.
Стефани Баучър лежеше върху чаршафите на огромното легло с импозантна пепеливочерно горна табла, внушаваща някаква скандинавска суровост. Наклонената черна дъска контрастираше с кремавите тонове на спалнята. Сенатор Баучър беше гола, една лента придържаше косата ѝ стегнато опъната назад по главата. До нея лежеше мъж на половината на нейната възраст. На около двадесет и пет години, той играеше на една от онези резервни второстепенни позиции в „Доджърс“ или в „Енгълс“, Стефани не можеше да си спомни точно. Беше заспал гол, като абаносов роял, блестящ от утринна пот, с вълнисти мускули на гърба, подобни на камъни в речно корито. Лежеше по корем, с кръстосани в глезените крака.
Стефани бавно се придвижи към края на леглото, опитвайки се да не събуди този как-му-беше името. Беше не толкова въпрос на загриженост, колкото на нежелание да го възбужда за допълнителни напъни. Миналата нощ ѝ беше достатъчно, цели часове, някои от тях показателно болезнени. Краката не бяха измислени да се огъват чак толкова, някои части на тялото бяха предназначени да се използват само в една посока. Но това беше единственият начин да полети, мислеше си тя, докато се плъзгаше от нейната страна на леглото със схванат гръб и сърбящ корем.
Огледа се в огледалото в банята и среса косата си. И видя лицето на майка си в малката баня на тяхната малка къща в Хермоза, отекла и отпусната, сядаща в леглото, споделяща цигара с някакъв мъж, понякога стар и дебел, понякога млад и кльощав, татуировки, мустаци, къси подстрижки или опашки, видя себе си как затваряше вратата и поглеждаше стенния часовник в кухнята и си пожелаваше веднъж, поне веднъж, нейният раболепен плашлив баща да си дойде от работа по-рано. След погребението и процеса Стефани погледна в едно друго огледало и си каза, че никой няма да ѝ помогне, ако самата тя не си помогне. Именно затова се бе обадила на баща си да си дойде у дома в този последен следобед.
Сенатор Баучър седеше на един подплатен шезлонг до басейна и похапваше салата от скариди, подправена с кимион и копър. Беше си метнала бяло памучно горнище, за да спести на асистентката си неудобството да я гледа гола до кръста, докато работеха. Въпросната асистентка — коя ли поред? — нервна, петдесети размер, с изгризани нокти, на име Миси, седеше до маса, отрупана с документи. Избелелите кости на предишните секретарки от „екип Баучър“ покриваха земята от Вашингтон чак до Лос Анджелис. Миси ѝ четеше от една папка, преглеждайки предстоящото калифорнийско разписание. Щеше да има две събития, на които тя щеше да произнесе речи, в Сан Диего и Сакраменто, посещение в „Патфайндър Сатълайт“ в Лос Анджелис за поверителен брифинг и благотворителен обяд в Сан Франциско. Трябваше да се върне във Вашингтон не по-късно от следващия вторник, за да присъства на гласуването на допълнителното финансиране за Пентагона. Баучър каза на Миси да ѝ напомни да поръча изчерпателен преглед на секретния бюджет на ЦРУ. Тя щеше да начука доста неприятни неща в задника на ЦРУ през следващите няколко месеца.
Този образ подтикна Баучър да погледне над басейна към отворените врати на спалнята. Нейната еднодневка все още спеше, слава Богу. Тя щеше да прати шофьора си да го закара в Малибу или до стадиона, или…
Движение. И то доста голямо. Икономът водеше четирима мъже по площадката на басейна от главното крило на къщата. Тримата бяха с костюми и бели ризи с тъмни вратовръзки, обувки с връзки и тъмни очила, а единият от тях носеше куфарче. Четвъртият беше Нейт, тъмнокос и слаб. Той беше облечен в блейзър, с памучна риза, джинси и мокасини. Баучър ги гледаше как вървят по площадката. Умът ѝ, претоварен и объркан, долови полъх на опасност. Които и да бяха тези бюрократи, тя щеше да им даде да разберат с кого си имат работа и да им покаже красноречиво, че е вбесена от това прекъсване. Но те не ѝ дадоха възможност да вдигне пара.
— Сенатор Стефани Баучър — каза най-възрастният от тримата костюмари. — Аз съм специален агент Чарлз Монтгомъри от отдела да национална сигурност на ФБР. — Той отвори черен калъф, за да покаже картата си. Двамата му колеги направиха същото, но младият Таб Хънтър[112] зад тях не помръдна. — Вие се арестувана за шпионаж като агент на чужда държава, в нарушение на глава 18, част 794 (а) и 704 (с) на Закона за шпионаж от 1917 г.
Баучър погледна мъжете, примигвайки срещу слънцето. Тя преднамерено не събра отпред горнището си и то увисна хлабаво на раменете ѝ, разкривайки леко кривата на малките ѝ гърди.
— Какво говорите? — попита тя. — Луди ли сте? Защо си мислите, че можеше да нахлувате в моя дом без уговорена среща?
Миси седеше мълчаливо до масата, гледайки ту към мъжете, ту към шефката си.
— Сенаторе, ще ви помоля да станете — каза агентът от ФБР. — Трябва да влезете в къщата и да се облечете.
Той започна да рецитира предупреждението „Миранда“[113], като същевременно внимателно хвана Баучър за лакътя, за да я вдигне от шезлонга.
— Свалете си ръцете от мен — каза Баучър. — Аз съм сенатор. Вие, шибани копелета, току-що отхапахте повече, отколкото можете да сдъвчете. — Тя се обърна към дебеличката Миси, все още седяща неподвижно до масата. Момичето си припомняше как бе започнал денят (с половин час стонове и пъшкания от спалнята) и как продължи (с агентите от ФБР, арестуващи нейната шефка). И се почуди как ли ще завърши. — Миси, иди на телефона. Искам веднага да проведеш три разговора — каза Баучър.
Монтгомъри вежливо помагаше на сенатора да се изправи на крака.
— Веднага се обади на шибания министър на правосъдието, веднага! Не ме интересува къде е и какво прави, искам го на телефона. Второ, обади се на председателя на комисията по разузнаването, същата процедура, искам го на линията до пет минути. После се обади на адвоката ми и му кажи да дойде незабавно тук. — Баучър се обърна към мъжете от ФБР, застанали в полукръг около нея. — Вашият шеф в правосъдието ще ви набучи на колове, а адвокатът ми ще ви опече на жив огън.
Миси бързо събра документите си, но агентът на ФБР тихо каза:
— Съжалявам, но ще трябва да взема тези документи, мис.
Миси погледна веднъж агента, после шефката си и се втурна към къщата.
Агентите на ФБР поведоха Баучър по площадката към главното крило на къщата. В дневната тя се издърпа рязко от ръката на единия.
— Казах ви, гадняри такива, да си свалите ръцете от мен. Това е безобразие, вие нямате право да ме обвинявате. Къде са ви уликите, къде е доказателството!
Тя отиде сковано до дивана и седна. Сега вече в непоклатимата ѝ самоувереност и арогантност имаше малка пукнатина. Тя искаше да спечели малко време и да даде възможност на адвоката си да дойде. Постоянното вайкане на Голов за сигурността — може би трябваше да му обърне повече внимание. Все пак ФБР не знаеше нищичко. Голов беше професионалист, нямаше начин да докажат каквото и да било. Не допусна възможността че самата тя, Баучър, може да е компрометирала всичко.
113
Правата „Миранда“ — имате право да мълчите, имате право на адвокат, всичко, което кажете, ще бъде използвано срещу вас в съда — наричат се така вследствие на решение на Върховния съд на САЩ по делото „Ернесто Миранда срещу Аризона“. На арестувания за изнасилване Ернесто Миранда не били прочетени въпросните права и той осъдил щата. —