— Чакам адвоката си — каза тя, кръстосвайки ръце пред гърдите си.
— Сенаторе, ние се легитимирахме по надлежния начин като федерални офицери. Прочетохме ви правата. Разбирате ли тези права? — Баучър го изгледа зверски, отказвайки да отговори. — Ако не разбирате тези права, аз ще ви ги повторя. Ако ги разбирате, покажете го, и имайки предвид тези права, искате ли да разговаряте с нас сега?
Баучър съобрази, че печеленето на време и отлагането ще бъде в неин интерес. Разговорите с Вашингтон и с адвоката ѝ скоро щяха да доведат до развихряне на истински екшън, който щеше да отеква месеци или дори години. Баучър си каза, че ако не са я хванали на местопрестъплението, не биха могли да докажат нищичко. Твърдения, погрешни заключения, необосновани асоциации. Тя знаеше всичко за този вид окопна война. Погледна към агентите от ФБР и каза:
— Няма да отговарям на нито един ваш въпрос.
Специален агент Монтгомъри щракна с пръсти и посегна към куфарчето си. Извади от него една папка и я остави на масичката за кафе пред Баучър. Тя я отвори и видя графика на класифицираните брифинги, на които бе присъствала в „Патфайндър Сатълайт Корпорейшън“ и извлечения от лични банкови сметки, съдържащи дузина необясними кешови депозити от неизвестен източник, всеки един точно по 9500 долара, общо над сто хиляди долара. Тя си спомни настояванията си да ѝ превеждат „бели пари за черни дни“ и че Голов се опитваше да я разубеди. Инстинктите от Капитолийския хълм ѝ казаха, че това все още е несъществено, един добър адвокат би могъл да внуши съмнения, объркване, да поддържа топката в движение. Баучър погледна предизвикателно Монтгомъри.
— Просто куп хартия. Не означава нищо.
— Сенаторе, моля погледнете последния документ в папката. — Баучър прелисти предпоследната страница в края на папката, брилянтно чиста черно-бяла снимка на диск с логото на „Патфайндър“, бял и поръсен с прах. — Получихме този диск с вашите отпечатъци от Москва.
Баучър не продумваше. Дневната беше тиха, от крилото на спалнята се носеше приглушена музика, албумът Out of Silence на Яни, с Джони Таш на клавира, любимият на Миси. Монтгомъри прочисти гърлото си и плъзна по масичката към Баучър документ от една страница, напечатан с единичен интервал. Най-отгоре имаше щамповано лого на ФБР.
— Какво е това?
— Ако сте разбрали правата си, когато ви ги обясних, това е документ за признаване на вина по обвинение за шпионаж. Ще го подпишете ли?
— Мислите, че ще подпиша документ за признаване на вина? Баучър не можеше да усети, че памучното ѝ горнище е увиснало и е съвсем отворено. Агентите на ФБР се опитваха да не гледат надолу в предната част на дрехата ѝ.
— Вие не сте насилвана или принуждавана по никакъв начин да подпишете документа. Просто ви давам възможност — каза Монтгомъри.
Нерешителността определено не беше сред многото недостатъци на Стефани Баучър. Тя вярваше в себе си и винаги бе мислила, че заслужава — не, че ѝ се дължи — успех, кариера, богатство и стил на живот, който харесваше. Ожесточението и алчният огън, който гореше в нея, отдавна бяха запалили фанатичната вяра, че тя няма да отстъпи на никого за нищо. Това означаваше да не позволи на тези ядачи на понички да я арестуват, това означаваше да не загуби силата, титлата и уважението на изборния си пост. Това означаваше да не отиде в затвора доживот. Тя нямаше да допусне това да се случи. Огледа лицата им.
— Добре, ще подпиша — изведнъж каза тя. Агентите се спогледаха. Единият пристъпи напред и извади писалка от джоба си. Беше бял пластмасов „Скилкрафт“ с надпис ПРАВИТЕЛСТВО НА САЩ отстрани. Баучър погледна писалката и я бутна.
— Миси, донеси ми моята писалка от бюрото — каза тя. Миси беше свършила с лудото телефониране и сега дойде до дивана с черно-бежовия „Монблан“.
Баучър отвинти капачето, наведе се над листа и надраска нещо в долния край на документа.
— Това устройва ли ви? — попита тя. Монтгомъри го взе, погледна го и се усмихна.
— Не съм сигурен дали „Да го духаш“ ще бъде допуснато в съда. Ще го направим по начина, който предпочитате — каза меко той.
— Кой, по дяволите, е този тип? — попита тя, сочейки Нейт. Настана миг на неловка тишина, докато всички глави се обърнаха към Нейт.
Когато изправените около дивана агенти се разсеяха, Баучър взе капачката на писалката, стисна перлата в края на клипса, измъкна медноцветената игла и я заби във вената на лявата си ръка. Нейт беше единственият, който я видя какво направи и скочи напред към дивана, избивайки писалката от ръката ѝ.
Никой от присъстващите в дневната на Баучър дори не беше чувал за златната жилеща жаба, нито пък знаеха, че тази шестсантиметрова яркожълта листна обитателка живее единствено в дъждовните гори по тихоокеанското крайбрежие на Колумбия. Токсиколозите на ФБР, имащи под ръка материали от някои проучвания, биха могли да ги информират, че батрахотоксинът, секретиращ от кожата на малкото земноводно, е крайно смъртоносен за човека — невротоксин, който свива мускулите в контракция, причинява респираторна парализа и сърдечен удар. Химиците в Лаборатория 12 на КГБ, или Камерата, първи бяха изолирали батрахотоксин през 70-те години, след като бяха открили, че няма антидот за тази отрова и че токсичността на веществото, поставено на върха на игла за спринцовка, не губи силата си с времето.
Ефектът, наблюдаван при убождането на Баучър, беше не толкова научен и много по-драматичен. Тялото ѝ се сгърчи в силна конвулсия, краката ѝ неконтролирано щръкнаха напред, пръстите ѝ се изопнаха, крайниците ѝ се разтресоха неконтролирано. Баучър се просна върху дивана, главата ѝ се отметна назад, жилите на врата ѝ изпъкнаха, очите ѝ се подбелиха. Нейт се метна отгоре ѝ, за да спре тресящите се в конвулсии ръце. Пръстите ѝ се извиха като хищни нокти, от устата ѝ потекоха лиги. От парализирания ѝ ларинкс не излизаше никакъв звук, а гръбнакът ѝ се преви почти надве. Нейт взе брадичката ѝ в шепата си и се опита да я съживи.
— По-добре недей, човече — каза Проктър, младият спецагент, гледайки пяната, която се събра по устните ѝ. Мъжете в стаята стояха като вцепенени и се взираха в нея. Тя се сгърчи още два пъти и застина. Горнището ѝ се свлече на една страна и откри гърдите ѝ. Нейт се наведе и я покри.
— Исусе — каза Проктър, — мислите ли, че това е писалка от правителството на САЩ?
В ъгъла на стаята Миси цивреше. Сега вече беше разбрала как свършва този шантав ден.
САЛАТА СЪС СКАРИДИ
Сварете обелени скариди, така че да останат крехки. Нарежете много на ситно праз, целина и маслини каламата, нарежете на кубчета бяло саламурено сирене и смесете с майонеза, зехтин, кимион, пресен копър и лимонов сок. Добавете сварените скариди, разбъркайте и охладете.
36
Ваня Егоров седеше зад бюрото в затъмнения си кабинет. Щорите на огромните панорамни прозорци бяха спуснати, цигарата му гореше недокосната в пепелника. Той гледаше беззвучната картина на плоския телевизионен екран върху шкафа от едната страна на бюрото му — новинарски блок от Америка съобщаваше за едно събитие. Репортер от Лос Анджелис с руса коса и дебели устни стоеше пред обвита в бръшлян врата на обградена с дървета улица. Зад него беше монтирано лицето на сенатор Стефани Баучър, служебна снимка отпреди няколко години. Надписът в долната част на екрана гласеше: „Калифорнийски сенатор почина на четиридесет и пет години, вероятно от инфаркт“.
Лебед. Най-важният източник на руското разузнаване през последните пет години. Мъртва. Инфаркт! Глупости. Вероятно бе използвала писалката, която Голов бе поискал и за която Егоров бе дал личното си одобрение. Това беше кошмар. Кой би могъл да предположи, че американците толкова бързо ще открият, че тя е къртицата? И кой би могъл да предвиди, че след Студената война, в тази епоха на агенти знаменитости и шпиони политици, ще се разиграе толкова драстичен, толкова насилствен — толкова съветски — завършек на разработката