„Лебед“. Егоров си каза, че има съвсем ограничена възможност за изкупление. Ръководената от ЦРУ къртица бе виновна за тази скъпоструваща загуба. Ако успееше да го демаскира, щеше да спаси кожата си.
В момента имаше само две опции — шефът на техническия, Насаренко, участващ в капана за канарчета, и водачът на изменника, офицерът от ЦРУ Наш. Егоров насочи дистанционното, за да смени канала. На екрана се появи ясна цветна снимка на Насаренко. Всяка секунда от многочасовия му разпит в килиите на Бутирка беше филмирана и Егоров бе дошъл до същото мнение като Зюганов — че този вечно потрепващ в нервни спазми технически специалист не е способен да действа като вътрешен агент на ЦРУ. Записите показваха побоища, предизвикани от дрога истерии, Зюганов, наведен над жертвата си, облечен в някаква военна рубашка. Хич и не питай, помисли си Ваня.
Известна част от записа бе маркирана и Егоров превключи напред. Насаренко вцепенено признаваше, че е разговарял за смазващия обем на работата си с шефа на Американския отдел генерал Владимир Корчной. Той предложил да му изпрати двама от неговите аналитици, за да облекчат натоварването му. Насаренко му бе показал един от дисковете по време на разговора. Не, след разговора той не бе преброил дисковете. И все пак преброяването им при разследването показа, че един диск липсва, не беше на мястото си. Не, абсурдно беше да помислиш, че Корчной би могъл да вземе диска. Невъзможно.
Невъзможно? — помисли си Егоров.
Той познаваше Володя Корчной от почти двадесет и пет години, още от академията. Корчной се бе доказал като превъзходен оперативен офицер, умел, храбър, хитър, човек, който на теория би могъл да бъде отличен таен агент на ЦРУ и да оцелее в опасностите. Още повече че задграничните му назначения биха могли да му предоставят много възможности за връзка с американците. Невъзможно, помисли си отново Ваня. Насаренко от месеци дрънкаше несвързано, още имена, още хленчещи обяснения, още печелене на време. Егоров би могъл да спомене идеята за Корчной пред Зюганов, но сега нямаше време. Американецът Наш беше ключът. Неговата племенница вече беше готова да отпътува за Гърция. Щяха да видят как ще се обърнат нещата.
Доминика се дивеше на бялата светлина в атинския въздух. Слънцето в Рим беше златисто и по-меко. Егейската светлина те смазваше. Сградите я отразяваха, черните пътища блещукаха под нея. Градският трафик — таксита, камиони и моторни скутери — се лееше като течна маса по „Василисис Софияс“, за да се раздели като вълни срещу пилон около площад „Синтагма“ и сградата на парламента и да се отцеди по малките улички към Плака. Доминика напусна хотела и тръгна надолу по хълма през жуженето на улица „Ерму“, покрай магазините с двуетажни витрини с изложени осветителни тела, спортни сакове и кожени палта. Манекени с яки от бели лисици се взираха в нея и ѝ сигнализираха с килнатите си глави. Бъди нащрек, казваха те.
Доминика проучваше сериозно улицата, прекосяваше между пресечките, влизаше във входовете, използваше огледалата в магазините за дрехи и за слънчеви очила, за да категоризира различните елементи край себе си. Нисък, тъмен, без ръкави, мустаци, прашни гумени сандали, стрелкащи се тъмни очи. Тя усети мирис на печени пукащи кестени, чу острото дрънкане на латерна на ъгъла. Оглеждай се за чуждестранно лице, сини очи, славянски скули. Оглеждай се за кафяв цвят, жълт, зелен, сигнали за опасност, измама или стрес.
Доминика беше облечена в синя памучна рокля с квадратно деколте и с черни сандали. Носеше малка черна чанта плик и кръгли слънчеви очила с черни рамки. На лявата китка имаше евтин ръчен часовник с черен циферблат и проста каишка. Косата ѝ беше вдигната, за да ѝ е по-хладно в предобедната жега, синеока рускиня, провеждаща контранаблюдателен тактически обход преди среща с представител на противника.
Доминика сви от „Ерму“ в странична уличка, минаваща покрай малки витрини, с изложени религиозни предмети, златни брокатени раса, епитрахили и митри. Сребърни кръстове висяха на тежки верижки и се въртяха бавно зад стъклата. Тя беше сама в страничната уличка, беше сама и след един, два, три завоя. Пред нея беше византийската църква „Капникарея“, потънала в средата на улица „Ерму“, тухлена, с тесни като амбразури прозорци и скатести керемидени покриви. Доминика пресече улицата, слезе по петте стъпала до нивото, на което е била улицата през 1050 г. преди Христа, и влезе в църквата.
Вътре в тясното пространство цареше сумрак. Фреските и иконите по сводовете на тавана бяха напукани и с петна от вода, паякообразните гръцки букви ѝ се сториха бледочервени, излинели сякаш от пушека на свещите и тамяна, горели тук с векове. До вратата имаше сандъче с пясък с дълги оранжеви вощеници, някои наклонени една към друга. Доминика си взе свещ от сложената наблизо купчина и я запали от пламъка на една от свещите, горящи в сандъчето.
Още преди да успее да я забие в пясъка, се появи една ръка и доближи фитил до пламъка на нейната вощеница. Доминика вдигна поглед и видя Нейт, застанал близо зад нея. Изражението на лицето му беше иронично-шеговито, а пурпурният ореол му придаваше вид на византийски светец от олюпените фрески. Той постави пръст на устните си, кимна с глава и се измъкна от вратата. Доминика изчака малко, заби свещта в пясъка, обърна се и излезе в бялата слънчева светлина и градската щумотевица. Нейт седеше на отсрещната страна на улицата и Доминика отиде при него. Беше много благоприличен, истински делови човек, оперативен офицер, провеждащ среща със своя агент. Доминика си спомни интимните им моменти в Рим предишния път и по-рано, в Хелзинки. Те бяха любовници извън шпионирането, нещо живо, страстно и истинско.
За Нейт споменът за това беше доста по-комплициран. Той бе спал с агента си, рискувайки собствената си кариера, но и нейната сигурност, огромна грешка. Беше предупреден от Форсайт и от Гейбъл, хора, които уважаваше, и все пак отново прави любов с нея в Рим, неспособен да спре, при това с невероятно интуитивния Бенфорд в съседната стая. Нещо в него бе умряло, когато я бяха отзовали в Москва, и той обвиняваше себе си за всичко, което тя е трябвало да изтърпи. Сега трябваше да изпълняват обща мисия, а на горната ѝ устна имаше капчици и той искаше да се протегне и да я докосне.
Доминика също го разбра с яснотата на синестет. Тя стоеше до него, без да му подава ръка, наблюдавайки очите му и пурпура във въздуха край него. Знаеше, че той иска тя да бъде негов агент, негов източник, но те бяха повече от това. Той не помръдваше, затова тя реши да се държи професионално. Постояха там, под палещата слънчева светлина, за секунда, после Доминика каза: „Ще вървим ли?“ — и го последва, когато той се обърна и тръгна по улицата.
Криволичеха по тесни улички в сърцето на Плака, завивайки наляво, после надясно по привидно безцелен маршрут, такъв, който би трябвало да изкара на светло всяка опашка в лабиринта на късите пасажи, вътрешните дворчета и малките открити площадчета, оградени с магазинчета. От тях се чуваше музика, жълти сюнгери, нанизани на връвчици, закриваха входовете, във въздуха се носеше лютив аромат на тамян и сандалово дърво. Нейт автоматично поглеждаше крадешком над рамото на Доминика, а тя незабележимо хвърляше погледи покрай ухото му, за да провери другата страна на улицата. Той улавяше очите ѝ и тя поклащаше леко глава. Нищо, което да мога да забележа. Той кимаше в съгласие.
Докато се здрачаваше, те вървяха бавно около Платея Филомосон, оградена със столове, тенти, чадъри и кръстосани гирлянди от електрически крушки. От кухните на ресторантите се чуваше тракане на чинии. Нейт отведе Доминика зад ъгъла, до една избеляла зелена врата. На малката табелка до вратата пишеше „Таверна Ксинос“. Седнаха на маса в ъгъла на покрита с чакъл градина и си поръчаха тарамо[114], салата от цвеклови листа и папуцакя, патладжан, пълнен с агнешка кайма, канела, домати и бешамел, запечен до златистокафяво.