Доближили глави, те си говореха тихо за сценария, който Доминика трябваше да разиграе при връщането си в Москва. Договориха се тя да докладва в центъра, че е успяла да го съблазни, и в този миг той отклони за миг погледа си. Щеше да докладва, че той е започнал да говори за работата си, хитрата малка Лястовичка полека-лека подвеждаше своята мишена. Имаха два дни, за да създадат легендата, далеч от хотелската ѝ стая, оглеждайки се дали не са под наблюдение. Нямаше да има никакви контакти с бюрото.
— Никога няма да познаеш кой е в Атина — каза Нейт, пълнейки чашата на Доминика с рицина от очукана алуминиева кана. — Форсайт пристигна преди два месеца. Сега той е шеф на тукашното бюро.
Доминика се усмихна.
— А Браток? И той ли е с него? — попита тя. Чудеше се дали те знаят за тяхната тайна афера.
— Гейбъл? Да. Двамата са неразделни — каза Нейт. Разговорът замря. Те се гледаха мълчаливо. Въздухът натежа, сякаш притисна главите им. Нейт погледна Доминика и зрението му се замъгли.
— Имаме два дни — каза той. — Важно е да осъществим сценария. Трябва да запълним тези дни.
— Трябва да проведем реални разговори, трябва реално да изречем нещата, които да докладвам на центъра. Всичко трябва да бъде, как го казвате, подлинно?
— Автентично — каза Нейт. — Трябва да изглеждаме автентични.
— За мен е важно да преживея детайлите сега, за да мога да ги докладвам при завръщането си — отвърна тя, припомняйки си разпитите в Лефортово.
След това не остана кой знае какво за казване, а двамата бяха натежали като олово от лъжата, от отричането на тяхната страст. Пурпурният му облак изобщо не се промени, сякаш не изживяваше никакъв конфликт.
Те отново тръгнаха да се разхождат, обикаляйки периферията на Плака по тесните стръмни странични улички, опасващи стените на Акропола. Изкачиха се по тясно стълбище с гърнета с цветя на всяко стъпало. На върха Доминика сложи ръка на рамото му, за да го спре. Застанаха в сенките, гледайки надолу, ослушвайки се за стъпки в нощта. Беше тихо и Доминика свали ръката си.
— Решаващият момент — прошепна Нейт. — Да се разделим, да отидем в хотелите си и да се срещнем утре рано?
Тя нямаше намерение да го улеснява.
— Ами ако стаята ми се наблюдава? Очаква се да ме поканиш в твоя хотел, а от мен се очаква да приема.
Нейт се бореше с усещането, че се плъзга неудържимо в ледена вода.
— В интерес на автентичността, на легендата така ще бъде правилно. Автентично.
Те се погледнаха.
— Ще вървим ли? — попита Нейт.
— Както искаш — каза тя.
Сергей Маторин стоеше гол пред огромното огледало в стаята си в хотел „Кинг Джордж“ на площад „Синтагма“. Той знаеше, че Доминика се е настанила в съседния „Гранд Бретан“. И двата хотела бяха стари, като ювелирни кутии, в елегантния стил на Стария свят сред дисхармонията на големия град. Маторин не поглеждаше тялото си, насечено от белези, останали от войната в Афганистан, нито пък трапчинката в дясното рамо, където бе ранен, докато водеше своя „Алфа“ отряд в щурм през базара в Газни. Концентрираше се върху модела на движенията си в забавен каданс: напади, блокове, завъртания, ключове. Аполон, изпълняващ тай чи, докато шумът на вечерния трафик бучеше под прозореца му. Наведе се в кръста, после се изправи и пое дълбоко дъх. Млечното му око стоеше неподвижно в гнездото си.
Обърна се, вдигна малкия си пътнически куфар и го метна на леглото. Завъртя четирите винта в металната рамка, за да отключи цилиндричното скривалище, монтирано от техническия отдел, и измъкна оттам шестдесетсантиметровия нож хайбер, с нежно извитата му дръжка. Застана отново пред огледалото и направи пълна бойна тренировка, удари, напади, париране и сечене. Ножът свистеше, докато замахваше в бекхенд.
Тялото му заблестя от напрягането. Седна на стола Луи XIV и потта му лекьоса бледосиния брокат. Взе голям керамичен пепелник с герба на „Кинг Джордж“ и го обърна с дъното нагоре, после започна да точи острието на ножа си по неглазираната керамична основа — от дръжката до върха, от дръжката до върха. Метрономното стържене на стоманата по керамиката изпълни стаята и заглуши звука от улицата. След малко, удовлетворен от убийственото острие, Маторин остави ножа и измъкна закопчан с цип плик от куфара си с думата инсулин, отпечатана върху изкуствената кожа. Изтръска отвътре два дебели епидермални шприца, подобни на писалки, единия жълт, другия червен, полеви спринцовки, предназначени за инжектиране в стегнати мускули или бутове. Жълтият шприц съдържаше SP-117, барбитурат, създаден в отдел S. Той щеше да бъде за въпросите. Червеният, от Лаборатория 12, съдържаше една стотна от милиграма панкурониум, който щеше да парализира диафрагмата за секунди. Това щеше да е за после. Двете писалки на спецназа, златната и червената.
Те взеха такси и пътуваха в мълчание до хотела на Нейт, „Свети Георги Ликабетски“, сгушен сред боровете на хълма Ликабет. От извисяващия се балкон се виждаше Партенонът и равното протежение на градските светлини, примигващи чак до хоризонта, черната лента на морето и високата скала в пристанището, на която Егей бе чакал за кораба с бели платна[115]. Доминика надникна в банята, включи осветлението, после го изключи. Оставиха лампите изключени, външната светлина от хотелската фасада беше достатъчна. Нейт крачеше в тъмната стая, а Доминика го гледаше, кръстосала ръце пред гърдите си.
— Ако преразглеждаш плана ни — каза тя, — аз мога да докладвам, че посещението ми в твоята стая е продължило само четири минути и да им кажа че… твоята… страст… е била някак, как го казвате вие, укороченная, кратка — попита Доминика.
— Кратка — каза Нейт. Вратът му запламтя при подигравката.
— Да — каза тя, отиде до балконска врата и погледна навън. — Читателите в Ясеново ще бъдат възхитени от клюката, че офицерите от ЦРУ не издържат дълго. Твоето мъжество ще се прочуе в централата ни.
— Винаги съм обичал руския хумор — каза Нейт. — Жалко, че се среща толкова рядко. Но в интерес на опазването на нашата оперативна легенда мисля, че трябва да останеш през цялата нощ. В интерес на нашата оперативна легенда, помисли си
Доминика.
— Много добре, тогава аз ще спя на дивана, а ти ще спиш в спалнята и ще държиш вратата затворена.
Нейт остана сериозен и прозаичен.
— Ще ти донеса възглавница и одеяло — каза той. — Утре ще имаме дълъг ден, който ще прекараме в безделие.
Доминика не смъкна роклята си, докато Нейт не отиде в спалнята и не затвори вратата. Още една луна, помисли си горчиво тя, светеща през отворената балконска врата. Тя понечи да стане и да дръпне газените завеси, но спря и легна обратно, оставяйки лунната светлина да я облива и рисува със сребърните си лъчи.
Беше ѝ писнало да бъде използвана като дръжка на помпа от всички тях, от власти, наследниците на бившия Съветски съюз, генерал Корчной, американците, Нейт, които ѝ обясняваха какво е целесъобразно, указвайки какво трябва да се направи. Как е могъл Корчной да върши това толкова дълго? Колко дълго би могла да издържи тя? Ослуша се за Нейт в спалнята зад вратата. Имаше нужда да получи нещо повече от всички тях. Беше се изморила от непризнаването на чувствата си пред себе си.
Около три сутринта Нейт долови, че вратата на стаята му се отваря. Дифузната оранжева светлина от уличните лампи проникваше през прозрачните завеси. Той обърна леко глава и видя как силуетът на Доминика — това непогрешимо накуцване в грациозната ѝ походка — се движи през спалнята към прозореца. Тя дръпна завесите, първо от едната страна, после от другата, и застана, осветена на фона на стъклената врата, а после я плъзна и отвори. Нощният въздух развя завесите, метна ги от двете ѝ страни и ги уви по лицето и тялото ѝ. Тя тръгна към него, завесите се разделиха, и застана до леглото му. Нейт се облегна на лакът.
115
Митичният херой Тезей обещал, че ако победи Минотавъра, ще смени платната с бели, но забравил, оставил черните и баща му Егей се хвърлил в морето от тази скала. Оттук и името на Егейско море. —