Беше след полунощ и извивката на Москва река, виждаща се от дневната на генерал Корчной, приличаше на черна лента между светлините на Строгино. Жилищните блокове от другата страна на реката бяха по-нови от сградите от тази страна. Строителните кранове все още се извисяваха над недовършените постройки. Марбъл си направи любимата вечеря от салца с аншоа, хлебни кубчета и лимон. След като почисти, си занесе чаша коняк в дневната, погледна часовника и отиде до библиотеката, която опасваше стената. Плъзна малък нож в сглобката на върха на библиотеката, завъртя острието, за да освободи двете резета, вдълбани в дървото. Горната част се отвори на скритите си панти като капак на ковчег, откривайки плитка кухина.
Корчной бръкна в кухината и измъкна оттам три сиви метални кутии, увити в чист плат. Първите две бяха с размер на цигарена кутия, третата бе по-плоска и по-широка. Той свърза краищата на двете малки кутии, напасвайки релсичките им. След това ги свърза с по-плоската кутия — миниатюрна клавиатура на кирилица, чрез малка букса. Стилусът беше в страничен клипс. С него Корчной натисна два вдлъбнати бутона и светнаха три миниатюрни LED лампички. Първата беше индикаторът на батерията и захранването. Зелен, давай. Втората показваше дали интегралната антена на горния компонент има връзка със сателита. Зелено, силен сигнал. Последната лампичка показваше дали трансмисионният обмен, рукопожатие, ръкостискането, свъзката е осъществена. Жълто, в очакване.
Корчной използваше стилуса, за да натиска клавишите и да състави рутинното съобщение. Той пишеше без прекъсване, елиминирайки интервали и препинателни знаци, шифрова икономия, научена с годините, докато пишеше секретни писма на ръка. Липсваха му осезателният процес на саморъчното писане, допирът с хартията, подготвянето на мастилото, лекият натиск, докато изписваше главните букви.
Работеше седнал в креслото си, с лампа за четене над рамото, стар човек, излязъл сякаш от платно на Вермеер, превит над работата си. В стаята цареше пълна тишина. След като състави съобщението и го подписа с „нико“, индикатор за „не действам под принуда“, Корчной натисна трансмитерния бутон и започна да наблюдава жълтата светлина. Съобщението му се извиси към небесата със супер високочестотен изблик в радиовълната с честота K[118], подмина сателита, докосвайки сензорите му. Складираният вече отговор бе активиран и се върна с отслабения сигнал в Q честота[119] за три секунди. Москва спеше, прозорците на „Лубянка“ бяха тъмни, а Корчной се бе протегнал нагоре, за да докосне пръсти с Главния враг. Лампичката намигна в зелено. Ръкостискане. Успешен контакт.
Корчной разви един кабел от вдлъбнатина в клавиатурата и го пъхна във входния жак в задната част на малък цветен телевизор, който бе получил от офицер от ЦРУ в среднощна среща „багажник до багажник“ преди три години на шосе М10. Устройството бе модифицирано от ЦРУ. Корчной го включи и избра предварително запаметен канал. Три удара по клавиатурата със стилуса и снежнобелият екран почерня, изпиука веднъж, после отново почерня, показвайки две думи със светъл шрифт — Сообщение: никто. Съобщение: никой. Интервалът липсваше — ето това беше истинското съобщение, сигналният огън: играта започна.
Корчной изключи телевизора, нави жицата и я прибра в гнездото ѝ, изключи захранването и разглоби комуникационното съоръжение. Уви отделните компоненти в плата и ги върна в скривалището, после го затвори и заключи капака. Върна се в стола си, сложи книгата на коленете си и отпи от коняка. Протегна се, изключи лампата за четене и остана да седи в тъмнината на апартамента, гледайки към градските светлини в черната река, сигурен, че СВР е видяло и записало всичко, което той бе направил в последните тридесет минути.
От август до октомври 1962 година КГБ бе организирало пълно наблюдение над полковник Олег Пенковски от ГРУ, включително над апартамента му, гледащ към Москва река. Навремето полковникът предаваше огромни количества информация за съветските балистични ракети. Офицерите от екипа по проследяването от ФСБ, които след повече от петдесет години наблюдаваха генерал Корчной, бяха твърде млади, за да помнят тази разработка от Студената война, но средствата, които използваха, за да съберат доказателства за мишената си, бяха почти същите, както и на техните предшественици.
Отвъд реката, от апартамент в частично завършен небостъргач, три наблюдаващи екипа използваха гигантски флотски бинокли, за да гледат как Корчной ориентира ковкома си по азимут на тридесет градуса, за да се свърже със сателита. От апартамента над неговия наблюдателите на Корчной бяха пробили в тавана на трите стаи дупки, снабдени с лещи тип рибешко око и микрофони, свързани с дигитални записващи устройства. Те гледаха как Корчной извади устройството от библиотечното скривалище, сглоби компонентите и написа съобщението на клавиатурата. Нямаха перспектива, от която да прочетат написаното на екрана на телевизора му, затова наведоха дистанционната видеокамера, поставена на радиоуправляем минисамолет от фибростъкло, надолу, за да запишат думите през прозореца на дневната. За разлика от случая „Пенковски“, не им бяха нужни три месеца. Вече имаха достатъчно доказателства.
Полунощ. В другия край на града още един екип проверяваше кабинета на Корчной в Американския отдел на втория етаж в Ясеново. Освен физическото претърсване на бюрото, шкафа и контейнерите техниците щателно взимаха тампонни натривки от множество повърхности: клавиатура, ръкохватки на чекмеджета, плота на бюрото, папки, заключващи дръжки, чаена чаша и захарница. На следващата сутрин Зюганов донесе лабораторния доклад на Егоров и той нетърпеливо го изтръгна от ръцете му: Отчита се метка в малки количества в топката на вратата и в десния ръб на подложката на бюрото. Анализ: съединение 234, номер 18. Гостоприемник: Наш, Н. Американско посолство.
Когато Корчной се върна у дома от Ясеново след работа, ранният полуздрач просветваше над дърветата покрай реката. Краката му тежаха като олово, гърдите го стягаха, докато вървеше по издигнатата крайбрежна пътека от спирката на метрото. Сградата беше тиха, с изключение на мърморенето на телевизорите зад вратите, а в коридора тегнеше миризма на готвено. В мига, в който Марбъл отвори вратата на апартамента си, разбра, че са го хванали. Ключът винаги заяждаше, той обикновено трябваше да го поразмърда, за да отключи, но тази нощ влезе като масло в патрона. Бяха напръскали графит в ключалката, за да я смажат.
Вътре в апартамента му имаше петима мъже, застанали в полукръг около входната врата. Груби сухи лица, квадратни челюсти и жестоки очи, нахъсани. Облечени в джинси, анцузи и кожени якета, те се струпаха като рояк върху стария мъж в мига, в който вратата се отвори. Той беше достатъчно мъдър, за да не се съпротивлява, но те го сграбчиха за краката и ръцете и го вдигнаха от пода. Придвижиха се бързо и мълчаливо, един сложи ръка на гърлото му, други двама го хванаха за мишците. Те винаги те вдигат нагоре, помисли си, но къде ли ще избягам? Той не каза нищо, докато те напъхаха гумен тампон, който миришеше на канал, между задните зъби (за да не захапе капсулата цианкалий, моля ви се, другарю!), и го съблякоха по бельо, без да пускат и за миг някой от крайниците му (за да не използва оръжия, бутони или игли в дрехите, моля ви се, другарю!). Надянаха му анцуг не по мярка и го понесоха надолу по стълбището, минавайки покрай поне десет други техни колеги в кожени якета, застанали на площадките. Натъпкаха го отзад в тъмнозелен бус, но не пускаха нито ръцете, нито краката му. През тялото на Корчной премина болка, той губеше усещането си в мишците си, там, където го стискаха най-здраво. Това нямаше значение, помисли си той, подготвяйки се за следващата част. Знаеше какво предстои.