ми и настоя всичко да се извърши в пълна секретност.
Директорът в Санкт Петербург разбра насоките и веднага поиска и получи одобрение да транспортира важната персона от Ивангород до Санкт Петербург с хеликоптера на граничната служба. Един Як-40, част от президентската ескадрила, щеше да откара репатрирания индивид — който и дявол да беше той, помисли си ленинградският шеф — през останалата част от пътя до Москва.
Размяната на Марбъл беше назначена за следващия ден в 14,00 по Гринуич. Може би защото всички бяха възбудени, може би защото Форсайт се тревожеше за Гейбъл, може би защото знаеше, че Нейт е изваден от операцията и че го изпращат във Вашингтон, той го изведе да пийнат по бира.
Седяха под чинарите в „Таверна Салакия“ в Амбелокипи долу на хълма под посолството. Нейт се бе размотавал из бюрото, очаквайки полета си, и Форсайт почувства съжаление към хлапето. Беше преживял много, получи доста сериозни драскотини. Форсайт знаеше и какво друго го терзае освен обичайното му притеснение за досието и кариерата му.
Затова го отведе надолу по Месогейон до лакирания дървен вход на таверната и двамата седнаха навън, слушайки как градът утихва за обедната почивка. Нейт го попита дали Дива се е върнала в Русия, след като е предала Марбъл, поле гаврътна бирата си и махна да му донесат още една.
Форсайт го изгледа доста остро и Нейт му каза, че е прочел тайното досие в офиса, когато Маги не е гледала, и че вече знае цялата история за плана на Бенфорд, за това, че Доминика е „изгорила“ Марбъл. Не се ли опитахме да защитим нашия източник? Как е могла? Руснаци. Марбъл не би го направил, той беше друг човек.
Форсайт се наведе, чукна го между очите и му каза да си завре главата в задника. Каза му още, че обмисля да му нарита още повече задника заради това, че е проникнал в шифрованите комуникации. Доминика не беше имала и представа за „изгарянето“ на Марбъл, тя бе следвала заповеди, правейки това, което Бенфорд ѝ казваше, не знаеше нищо за капана за канарчета, за фаталните думи, които бе инструктирана да повтори. Беше ѝ наредено да не казва нищичко на Нейт. Тя е дисциплинирана, тя е професионалист! И беше съкрушена, когато ѝ казаха за Марбъл. Нейт мълча повече от десет минути. После каза на Форсайт, че ще отиде в тайната квартира да я види.
— Не си прави труда — каза Форсайт. — Ние затворихме квартирата вчера. Тя е с Гейбъл, а дори аз не знам къде е той.
После му разказа за шпионската размяна, замислена от Бенфорд и за моста в Естония.
— Играем по московски правила — е, добре, правилата на Нарва във всеки случай, защото имаме само тази възможност.
Нейт стисна челюсти.
— Том, аз трябва да я видя. Трябва да ми помогнеш.
— Не бих могъл, дори и да искам — каза Форсайт. — Има еднаединствена точка на земното кълбо, където е възможно тя да се появи до утре, и даже и това е петдесет на петдесет.
Нейт разбра, че Форсайт му го казва, защото е готов да го пусне да отиде.
За Нейт следващите двадесет и четири часът бяха пътешествие на самоомразата и вината. Той се отправи на път веднага след като стана от масата и се отдалечи от Форсайт, който го пусна, макар да разбра какво ще се опита да направи, защото, ако не се опиташе, щеше да бъде още по-зле, отколкото сега. Имаше един ден да се добере до там. Атинският трафик не помръдваше и бялата егейската светлина блестеше през прозорците на таксито, потта се стичаше надолу по гърба му върху пластмасовите седалки, той подхвърли няколко евро и влезе в терминала, купи си чанта, четка за зъби, тениска и билет за следващия полет за Германия, до Мюнхен, а говедата в опашката не помръдваха и той за малко не се разкрещя, но премина през охраната и дори не забеляза издигането, докато излитаха, и се чудеше защо самолетът лети толкова бавно над Алпите, а двойният автобус в Мюнхен обиколи два пъти цялото летище, преди да спре до плъзгащите се врати, и той си каза да не бърза нагоре по стълбите, навсякъде имаше камери, а шевовете го боляха и сърбяха. Безкрайното стълпотворение в огромна зала на Мюнхен, кнаквурст и бира, които повърна след пет минути, и двете VoPos, ченгетата с картечни пистолети МР5, искащи паспорта и бордовата му карта, за малко не им каза, че бърза прекалено много, а пагоните в будката, взиращи се в него, бяха допълнителна екстра в целия този тормоз! Прииска му се да се протегне вътре и да си грабне документите, но си наложи да задържи ръката встрани до тялото си, влажна и трепереща. Чакалнята беше пълна с тромави балтийци с привързани с въженца куфари, той искаше да ги разблъска и да си проправи път през тях, за да стигне до вратата, но те се струпаха пред него, а от съобщението за двучасовото закъснение прокисналият му стомах се сви още повече и той провери часовника си над сто пъти, докато седеше в нащърбения пластмасов стол, слушайки как балтийците си бъбрят. Усещаше миризмата на хляба и кренвиршите, които ядяха, и това го изпрати в тоалетната, и той отново повърна на празен стомах, истинска агония, вдигна ризата си, за да провери дали някой шев не се е отворил — кожата му беше розова и гореща на пипане, но нищо не беше потекло. Върна се обратно до терминала и потъна в трескав потен сън, виждайки лицето ѝ, чувайки гласа ѝ. Някой го ритна по крака, минавайки покрай него, и той се събуди, за да се нареди в опашката в полусъзнание, вкочанен от бръмченето в главата си, притиснат от всички страни. Накараха го да чака още на пистата, докато отстранят някакъв техническия проблем, двадесет минути, четиридесет минути, час, а балтийците не спираха и не спираха да дрънкат, главата на Нейт бръмчеше и ушите му не се изчистиха, докато не излетяха, и стюардесата го попита дали всичко е наред. Два часа по-късно не можеха да кацнат заради мъглата и щяха да ги насочат към Хелзинки, а той не можеше да понесе това! Затвори очи и сложи глава на облегалката, но мъглата се вдигна навреме. Митническото гише в спретнатото модерно талинско летище беше от неръждаема стомана и предплатеният анонимен мобилен телефон, който купи на летището, не работеше, а кормилото на взетата под наем кола имаше луфт, но той нямаше време да я сменя. Малкият двигател дрънчеше, той караше твърде бързо, качи се на околовръстното извън Талин и се насочи на юг по Е67, докато една табела не му каза, че се е насочил към проклетата Рига, и обърна и тръгна по Е20, по която се движеха огромни тирове с ремаркета и люлееха малката подскачаща кола. Едно ченге с радар го спря и му загуби сума време, преди да откъсне фиш и да му козирува, а градовете се търкаляха покрай него, извънземни имена в извънземния лунен пейзаж на плоските хълмове и ветрозащитните стени от дървета покрай кални ферми, и ето там, Раквере, после Кохтла-Ярве, после някаква си Вайвара, и периферията на град Нарва, мрачната Нарва. Беше вече следобед, по небето висяха тежки черни облаци, но той намери замъка и моста, Русия отвъд водата, но нещо го накара да се махне оттам — Не нажежавай терена! — последната му останала частица оперативна дисциплина. Мина из града, надявайки се да я зърне, но нямаше шанс, и докато се бореше с чувствата на срам и вина, се вкопчи в последната частица оперативна дисциплина и спря на един паркинг в центъра. Колата се тресеше, докато трамваите минаваха покрай нея, а ръцете на Нейт трепереха, той седеше зад замъгленото предно стъкло, а стрелката на минутите на таблото тиктакаше наобратно. Наплиска със студена вода лицето, подмишниците и стомаха си в бензиностанцията — шевовете все така сърбяха — и погледна лицето си, от едната страна синьо-черно, като Фантома от операта, какъв любовник е бил той, а после надяна тениската с гръцкото знаме и изяде един Нарва сандвич с покафеняла по краищата маруля и мас, капеща върху восъчната хартия. Фор-сайт му бе казал „на залез“, затова той запали колата и без да си усеща краката и стъпалото върху съединителя, подкара обратно към моста, но черно-жълтата раирана преграда вече бе поставена, а отстрани на централната лента бе паркиран джип. Той каза на войника, че е част от тайфата ей там на пътя, но сините очи под войнишкото кепе и късата подстрижка не можаха да разберат „тайфа“ и се втренчиха отново в паспорта на Нейт, и в този момент той натисна съединителя, заобиколи преградата и чу полицейската свирка, но не помисли, че могат да го застрелят. И ето че малко по-напред видя бус и джип, и Бенфорд, застанал там, и зрението му се замъгли, не знам дали е от клатещия се волан или от мен, и той отпусна съединителя и се спусна по инерция към него, безшумно, с последната му останала частица оперативна дисциплина.