— Нямаме достатъчно време, за да ти кажа колко съжалявам за това, което ти наприказвах. Няма време да ти кажа какво означаваш за мен като жена, като любима, като партньор. И няма време да ти кажа колко много ми липсваш.
Трябва да ти говоря за продължаването на нашите тайни взаимоотношения и за това, че трябва да продължиш да работиш за ЦРУ в Москва. Точно сега изобщо не ми пука за това. Знам, че се връщаш единствено за да спасиш генерала. Аз бих направил същото, а ето че го спасяваш ти. Но аз искам ти да си в безопасност. Нищо друго не си струва. Ти си единственото важно нещо, поне за мен.
Нейт погледна смутено настрани през предното стъкло на буса, към забуления в мъгла път, тунел във времето, чезнещ в Русия. Доминика се обърна да погледне в същата посока и реши.
— Не е нужно да се тревожиш за мен, Неит — категорично каза тя. — Аз ще се върна в моята страна, сред моя народ. Ще бъда добре. Колко подходящо, да ми се извиниш и да ми кажеш, че се тревожиш за мен пет минути преди да прекося границата. Моля те, бъди така любезен да не ме караш да променям решението си.
Душка, пусни ме да си вървя, помисли си тя.
Тя стана, промъкна се до задната седалка и потупа по стъклото. Нейт я гледаше как си тръгва. Той се взря в мъглата с ръце, сключени зад главата.
Гейбъл видя очите ѝ и разбра, че едва се държи. Проклетият Наш. Тя се нуждаеше от подсилване, и то веднага. Той я напъха в колата, скрита от буса.
— Влез — каза Гейбъл. — Искам да поговорим.
Тя се плъзна на задната седалка и Гейбъл се качи до нея, затръшвайки вратата. Даваше го грубовато, преструвайки се, че не забелязва очите ѝ.
— Ще има около дузина бинокли, отправени към теб, в минутата, в която пристъпиш извън колата на открито — каза ѝ той. — Охраната ще се тревожи за сигурността, но ще има и други, които ще те наблюдават. Контраразузнавачи, маймуните от контраразведката, гледащи изключително в теб.
Доминика не го погледна, но кимна.
— Когато пресичащ, върви със стабилно темпо. Не прекалено бързо, но не и колебливо. Много е важно да не поглеждаш в Корчной, когато се разминете на моста. Той е предател и ти си тази, която го е вкарала в затвора — каза Гейбъл. — Те може да извикат и на двама ви да спрете по средата на пътя. Тя е маркирана с линия на асфалта и с малка издатина. Това е нормално, граничарите няма да са щастливи, ако не крещят в мегафоните си. Те вероятно ще предават видео от теб до центъра, за да потвърдят идентичността ти.
Доминика вече беше по-добре. Гейбъл видя, че е започнала да мисли за тръгването, а не за Наш.
— Стабилно темпо до камионите. Ще има един ленинградски неандерталец с ужасен костюм, който ще пристъпи напред и ще каже… Какво ще каже?
— Добро пожаловать — каза Доминика, взирайки се през прозореца. — Добре дошла у дома.
— Добре, направи ми услуга и го изритай между краката. Твоето поведение оттам насетне е критично. Помни — каза Гейбъл, — ти се прибираш у дома, освободена от арест на ЦРУ. Ти си успокоена и, ами, в безопасност. Не точно приказлива, това ще бъде неуместно. Ти си отговорна за трима убити в акция, и то от твоите. Тези шибани типове са се опитали да те убият и ти си бясна. Ще бъдеш заобиколена от всички онези ленинградски главорези и тъпанари в колата или във влака, или в каквото там решат да те откарат до Санкт Петербург.
— Познавам този животински вид — каза Доминика. — Няма да има проблем от тяхна страна. Аз току-що се връщам от операция за центъра. Единствените хора, с които ще говора, са в Москва.
— Именно. И щом веднъж се озовеш там, покажи им гръцките си шевове и им се разкрещи за онзи маниак, спецназа, за Корчной и за това, че им е отнело толкова много време, за да те измъкнат. Ти се върна, бебче, ти се върна.
— Да — каза Доминика. — Върнах се.
— И ще се видим след шест месеца? — попита Гейбъл.
— Не разчитай на това — отговори му тя.
— Помниш ли универсалния номер?
— Изхвърлих го!
— След като го наизусти — отбеляза Гейбъл.
— Кажи на Форсайт сбогом от мен — каза тя, игнорирайки последната му фраза.
Людмила Михайловна Павличенко е била легендарен снайперист от Червената армия в годините на Втората световна война, най-смъртоносната жена снайперист в историята, с 309 потвърдени убийства по време на Кримската кампания. Тази вечер, на покрива на потъналата в руини южна кула на крепостта Ивангород на руския бряг на реката, нейната съименница Людмила Цуканова, първи снайперист на Специална група В на СВР, лежеше по корем, заела позиция. Беше облечена в торбест черен комбинезон с качулка, нахлупена над главата, стегната плътно около покритото ѝ с червеникави петна лице. Тя бе прикладила пушка ВСС[126] със снайпер, опрян на изринатата ѝ напукана буза, и се целеше през окуляра за нощно виждане на триста метра по диагонал през водата, в западния край на моста над Нарва — това щеше да бъде нощен изстрел, изключително лесен за нейните способности. Тя търсеше силует — тъмнокоса жена, която върви с леко накуцване.
Средният клас хеликоптер Ми-14 „Мъгла“ с черния си нос „Мики Маус“ беше цивилна транспортна версия на военния, боядисан в червено и бяло. Той бавно кацна на празния паркинг на железопътната гара на Ивангород. Жълтеникавите стени на бароковата фасада на гарата проблясваха в розово на светлините на хеликоптера. Докато той се полюшваше на амортисьорите си, звукът на двигателя стихна от писък до скимтене и след това до мъркане. Масивните перки спряха да се въртят и се приведоха, горещи в ледения нощен въздух. Не се отвори никаква врата, докато две от колите на СВР, които чакаха надолу по пътя, не дойдоха до вертолета. Тогава страничната пасажерска врата се отвори и двама мъже в костюми спуснаха метална стълба и свалиха по нея крехка беловласа фигура до водещата кола.
Двете коли отидоха бавно по пътя до блокирания от камионите мост и тримата мъже излязоха — дребният старец в средата, между другите двама. Те се промъкнаха покрай камионите и застанаха мълчаливо, загледани надолу по пътя, към мержелеещите се фигури на другия бряг. Граничарите около камионите свалиха от рамо пушките си и фаровете на камионите се включиха, заливайки руската страна на моста в светлина. Парапетите и осветителните стълбове хвърляха кòси сенки върху пътя. Имаше половин дузина мънички огънчета зад прозореца на митничарската будка. Ленинградските момчета пушеха, гледаха, не говореха.
Те излязоха от буса и го заобиколиха, за да застанат отпред, с лице към руснаците. Руснаците включиха прожекторите си и Бенфорд даде сигнал на джипа на КаПо да включи светлините си и своя прожектор. Руската страна сега бе скрита от ослепителната стена от светлина, през която мъглата продължаваше да нахлува на талази.
— Ние ще те отведем до началото на моста — каза Гейбъл, държейки здраво Доминика под мишница. Бенфорд приближи, застана от другата ѝ страна и я хвана над лакътя. Нейт бе излязъл от буса и стоеше встрани от него.
— Почакайте — каза Доминика, протегна се към Нейт и го зашлеви силно по лицето.
— Браво, момиче! — каза Гейбъл.
Войниците от КаПо в джипа се сръгаха един друг.
Доминика и Нейт се изгледаха за миг, сами в целия обвит в мъгла свят, после Доминика прошепна: „Пока, довиждане, ще се видим с теб.“
Тя се изпъна и дръпна Гейбъл и Бенфорд напред.
— Хайде — каза тя.
— Бъди хладнокръвна, бебче — каза Гейбъл с ъгълчето на устата си. Двамата с Бенфорд водеха Доминика, държейки я за ръцете над лактите, като арестант в затвор. Ръцете ѝ бяха стиснати в юмруци, сякаш се съпротивляваше на техния натиск. Те отидоха до началото на моста и застанаха там, гледайки как мъглата се излива по цялата му дължина. В края му се видяха светлини на приближаваща кола, невъзможно беше да се забележат детайлите, после настана суетня, появиха се три мъжки силуета, най-ниският беше в средата. Един прожектор примигна, после отново и Бенфорд даде знак на войниците да отговорят със същия сигнал. Фаровете на КаПо проблеснаха срещу дузина бинокли, гледащи към тях.
126
Специална снайперистка винтовка, наречена още винторез, конструирана за спецчастите. —