— Спри, когато стигнеш в средата — каза Гейбъл.
Доминика с презрение издърпа ръцете си от тяхната хватка, каза им Ëб вашу мать, оправи мантото си и пристъпи напред. Тя тръгна в мъглата с характерното си леко накуцване, балетните ѝ прасци се свиваха, раменете и бяха изпънати назад. Ниският силует в другия край на моста също тръгна.
— Какво каза тя? — попита Бенфорд.
— Звучи наистина неприлично — отговори Гейбъл.
Силуетът на Доминика ставаше все по-незабележим, докато напредваше през бледите кръгове светлина на пътя. Тя и самотната фигура, вървяща от другия край, вече бяха почти рамо до рамо.
— Тя е по средата с Марбъл — каза тихо Гейбъл. Мегафонът избуча нещо и двете фигури спряха. Двата силуета стояха рамо до рамо по средата на моста, в светлината на една от лампите, мъглата се въртеше спираловидно помежду им и се просмукваше в тях. Тя дори не обърна глава, но почувства неговото величествено пурпурно присъствие, това беше последният път, в който щеше да го почувства. Марбъл погледна към Доминика. Бялата му коса улови светлината на лампата, той свали палтото си и ѝ го подаде, стандартно приношение от шпиони при размяна. Доминика взе палтото му и го хвърли на мокрия от мъглата паваж. Точно както Марбъл се бе надявал да направи. Светлината блестеше в дузината бинокли.
Марбъл погледна направо, видя градските светлини на Нарва, мержелеещата се централна кула на замъка, намигането на една звезда в западното небе, фаровете и силуетите на мъжете в другия край на моста. Когато светлините в двата края отново проблеснаха, той тръгна. Чу как стъпките на Доминика заглъхват зад гърба му. Чувстваше тялото си леко, болките се усещаха, но празнотата в гърдите му бе изчезнала. Главата му беше чиста и той се концентрира върху това да не върви прекалено бързо, щеше да им покаже до последно как завършват професионалистите. Когато дойде по-близо, силуетите се превърнаха в лица, познати лица. Беше по-важно да види тук приятелите си, отколкото, че е свободен наистина. Бенфорд. Натаниъл. Шпионска размяна. Той за малко не се разсмя.
Куршумът 9х39 мм от снайперската пушка на Людмила премина през лявата страна на врата на Марбъл и сряза каротидната му артерия, преди да излезе от десния му пекторален мускул под мишницата. Цуканова имаше намерение да даде изстрел в главата, но се бе прицелила ниско, а и студеният нощен въздух повлия на свръхзвуковия куршум SP-5. Тя се изправи и пое по изходния маршрут на юг от крепостните стени още преди краката на Марбъл да се огънат. Руснаците от другата страна на моста не разбраха какво се е случило.
Бенфорд го хвана, но Марбъл, мъртвешки натежал, се изплъзна от ръцете му и старият човек рухна на асфалта. Нейт седна на пътя и залюля главата му на бедрото си, но старият шпионин лежеше неподвижен, той беше загинал, затворил очи, със странно спокойно лице. Бенфорд гледаше ръцете си, почервенели от кръвта на Корчной.
Войниците от КаПо свалиха пушките си от рамо и ги насочиха, но Гейбъл извика „Стоп!“ и им махна да спрат. На моста Доминика се обърна за кратко — беше чула вика на Гейбъл, — но бе погълната от блясъка на прожекторите. Преглътна. Но забеляза тъмната купчинка на земята и инстинктивно разбра какво се бе случило.
Тя изпищя НЕ — само веднъж, в главата си, после си наложи да потисне ужаса, да се успокои, да овладее лицето си, да отпусне раменете си. Напъхаха я в очакващата кола, загрят мерцедес, луксозно топъл, който незабавно отпраши по магистралата. Колата се поклащаше на завоите и тя сдържа ужаса си, виждайки отново и отново образа на Корчной. Потисна отровната си ярост, докато обвитият в жълто ленинградски полковник изпълваше вътрешността на колата с цигарен дим.
Бенфорд гледаше в Марбъл парализиран, неспособен да помръдне, неспособен да мисли. Нейт бе навел глава, ръцете му трепереха, докато продължаваше да люлее главата на Корчной в скута си. Това беше твърде жестоко, те останаха безмълвни, безчувствени от окончателността, от невъзвратимостта на загубения живот на Марбъл. Бяха потресени от ужасното предателство, от чудовищността на жестокия акт.
Всички освен Гейбъл. Той бързо отстъпи назад по пътя и вдигна бинокъла си. Хаосът от силуети откъм руската страна се движеше, задните светлини на луксозния седан се отдалечаваха в нощта. Гейбъл не знаеше дали Доминика е видяла какво се е случило, но се надяваше да е разбрала: Моля те, Господи, дано да е разбрала какво стана.
Мъглата се въртеше край тях, мокреше косите им и докосваше ведрото лице на Марбъл. Прогизналото му палто лежеше забравено в средата на моста.