Трябваше да използват прякори, но това беше нелепо. Марбъл имаше достъп до регистъра на СВР със снимки на чуждестранните дипломати и много добре знаеше името на Нейт.
— Драго ми е да те видя. Добре ли си? — Марбъл внимателно се взря в лицето на Нейт. — Уморен ли си? Колко часа обикаля тази вечер? — Въпросите на Марбъл бяха проява на любезност, но той действително искаше да знае. Никога не приемаше нищо за даденост.
— Добрый вечер, дядя — каза Нейт. Беше започнал да използва фамилиарното „чичо“, отчасти за да покаже уважение, отчасти за да демонстрира истинска привързаност. Погледна часовника си.
— Общо дванадесет часа. Улиците ми се видяха хлабави. — Жаргон, който и двамата разбираха и Нейт бе наясно, че той иска да чуе колко щателен е бил неговият контролен тактически обход. Марбъл не направи никакъв коментар. Двамата тръгнаха заедно в сенките, хвърляни от дърветата по тротоара. Въздухът беше мразовит, неподвижен, нямаше никакъв вятър. Имаха около седем минути за срещата.
Нейт остави Марбъл да проведе почти целия разговор, слушайки го внимателно. По-възрастният мъж говореше бързо, но без припряност, микс от клюки и машинации в службата му — кого са издигнали, кого са изритали. Резюме на една нова операция, успешно вербуване от страна на СВР в чужда страна. Детайлите бяха на дисковете. Това беше колкото разговор между две човешки същества, толкова и разузнавателен разбор. Звуците на гласовете им, зрителният контакт, тихото кискане на Марбъл. Това беше целта.
Докато вървяха, устояваха на естествения импулс да се хванат под ръка, като баща и син. И двамата знаеха, че не трябва да осъществяват никакъв пряк контакт, имаше категорична забрана заради опасността от замърсяване с метка, шпионския прах. Самият Марбъл беше докладвал за секретната програма за замърсяване на служителите в посолството на САЩ в Москва, за които се предполагаше, че са офицери от ЦРУ. Жълто реактивно прахообразно химическо съединение, нитрофенилпентадиенал, NPPD. Сипаничави руски техници изцеждаха праха от гумени балони и го пулверизираха по дрехи, подови постелки, волани. NPPD бе синтезиран така че да се разпръсва като лепкав полен от нарцис — при ръкостискане, при допир до лист хартия или до ревер на палто. С него невидимо беше маркирано всичко, до което се докосваше който и да било американски офицер от ЦРУ. Следователно, ако си руски служител под подозрение и ръцете и дрехите или тефтерът на бюрото ти започне да флуоресцира, значи си разкрит. Марбъл беше травматизирал Ленгли с последващи доклади за това, че различните партиди метка са маркирани с различни компоненти, благодарение на което може да се идентифицира конкретният американски гостоприемник.
Докато вървяха и говореха, Нейт бръкна в джоба си и измъкна запечатан пластмасов плик. Батерии за ковкома, шпионската комуникационна система на Марбъл: три стоманеносиви пакета с необичайно тегло. Използваха това оборудване, за да си предават горещите новини и да поддържат активна връзка по време на интервалите между персоналните контакти. Но именно тези кратки срещи, смъртоносно рискови, бяха много по-продуктивни. При тях Марбъл предаваше огромни количества информация на дискове или на флашки и получаваше ново зареждане за оборудването си. А освен това тук имаше и човешки контакт, възможност да се разменят няколко думи, време, в което се съживяваше почти религиозното партньорство.
Нейт внимателно отвори пластмасовия плик и го протегна към Марбъл, а той бръкна в него и измъкна предварително увитата пачка батерии, които бяха пакетирани в стерилна лаборатория във Вирджиния. После пусна в плика два диска.
— По моя преценка на дисковете има около пет метра файлове — каза той. — Подарък от мен с най-добри пожелания.
Нейт отбеляза, че старата кримка все още мисли в термините на линейни метри за файлове, дори и когато крадеше дигитални тайни.
— Благодаря ти. Добави ли резюме? — Момчетата в отдела по обработката на информацията го бяха помолили да напомни на Марбъл да включва резюме на материала, за да се подредят по важност преводът и обработката на предадените в суров вид доклади.
— Да, този път не забравих. Включил съм и нова директория на втория диск. Няколко промени на персонала, нищо обезпокоително. И разписание на задграничните ми пътувания за следващата година. Търся оперативни причини за пътуване, включил съм детайлите — каза той, кимайки към дисковете в плика.
— С нетърпение очаквам да се видим извън Москва — каза Нейт, — когато ти е удобно. — Времето напредваше и двамата вече бяха стигнали до края на улицата, бяха се обърнали и бавно вървяха към другия ѝ край.
Марбъл видимо се натъжи.
— Знаеш ли, мисля си за моята кариера, за моите взаимоотношения с американските ми приятели, за живота пред мен — каза той. — Вероятно имам няколко години, преди да се пенсионирам. Политика, старост, нежелана грешка. Може би три-четири, може би две години. Понякога мисля, че ще е приятно да се пенсионирам в Ню Йорк. Какво мислиш за това, Натаниъл?
Нейт спря и се обърна леко към него. Какво беше това? Уличният шум в ушите му заглъхна. В беда ли беше агентът му? Марбъл вдигна ръка, като да стисне Нейт за рамото, но спря във въздуха.
— Не се тревожи, моля те, просто си мисля на глас.
Нейт го погледна отстрани: възрастният човек изглеждаше уверен, спокоен. Беше съвсем естествено за един агент да мисли за пенсиониране, да мечтае да сложи край на опасностите и на двойствения живот, да спре да се ослушва за почукване на вратата. Живот, който накрая причинява огромно изтощение, водещо до грешки. Изтощение ли се прокрадваше в гласа на Марбъл? Утре Нейт трябваше внимателно да докладва нюансите на този разговор в оперативната си грама. Неизбежно проблемите в дадена разработка винаги рикошираха във водещия офицер, проблеми, от които той никак не се нуждаеше.
— Нещо нередно ли има, някакъв проблем със сигурността? — попита Нейт. — Знаеш, че банковата ти сметка те очаква. Можеш да се оттеглиш винаги когато поискаш. Ние ще те подкрепим по всякакъв начин.
— Не, добре съм. Имаме да вършим още доста работа. После може да си починем — каза Марбъл.
— За мен е чест да работя с теб — Нейт наистина мислеше така. — Невъзможно е да се измери и оцени твоят принос.
Марбъл погледна към тротоара, докато вървяха по тъмната улица. Вече бяха минали шест минути от срещата им. Време беше да се разделят.
— Имаш ли нужда от нещо? — попита Нейт. Той затвори очи и се концентрира. Батериите са предадени, дисковете са получени, резюмето е включено, а също и графикът на задграничните командировки. Оставаше единствено да се насрочи следващата лична среща след три месеца. — Ще се срещнем ли отново след три месеца? — попита Нейт. — Тогава ще бъде люта зима. Декември. На новото място, ИГЪЛ, до реката?
— Да, разбира се — каза Марбъл. — ИГЪЛ. Ще потвърдя в специално съобщение една седмица преди това. — Те стигнаха отново до края на улицата, движейки се бавно към по-ярките светлини на кръстовището. Неонови надписи сочеха входа на станцията на метрото през улицата. Нейт внезапно почувства как по гърба му пробяга тревожна тръпка.
Очукана лада седан се движеше бавно през кръстовището, с двама мъже на предните седалки. Нейт и Марбъл се притиснаха до стената на сградата и изцяло се скриха в сенките. Марбъл също бе видял колата; ветеранът във всяко отношение бе не по-малко печен на терен от младичкия си водещ офицер. Още една кола, по-нов опел, премина в обратна посока. Двамата мъже вътре гледаха настрани. Нейт ги проследи с поглед и видя трета кола да завива бавно по улицата. Тя се движеше само на габарити.
— Това е кръстосано претърсване — изсъска Марбъл. — Не си паркирал колата си наблизо, нали?
Нейт поклати отрицателно глава. Не, не, не, мамка му, не! Сърцето му думкаше. Щеше да е чудо, ако се измъкнеха. Погледна за миг към Марбъл, после двамата се придвижиха като един. Забравяйки за шпионския прах, забравяйки за всичко друго, Нейт помогна на Марбъл да свали тъмното си палто, обърна го с хастара навън, докато го измъкваше от ръцете му и го превърна в светло палто с различна кройка, лекьосано и изтрито по ръкавите и подгъва. После му помогна да го надене. Бръкна в страничния си джоб и измъкна изядена от молци кожена шапка — част от неговата собствена дегизировка — и я нахлупи на голата глава на партньора си. Марбъл измъкна очила с дебели рамки от предния си джоб — едната им дръжка бе увита с бяло тиксо — и си ги сложи. Нейт бръкна в друг джоб и измъкна къса пръчка, която леко поклати надолу. Еластичната жица вътре се разгъна в три дължини и образува бастун, който той пъхна в ръката на Марбъл.