Московчанинът на средна възраст изчезна, подменен за осем секунди от грохнал пенсионер, облечен в евтино палто, който куцукаше, опирайки се на бастуна си. Нейт леко го побутна по посока на кръстовището и станцията на метрото. Това действие беше в пълен разрез с катехизиса — опасно беше да се използва метрото, все едно да се вкараш сам в капан под земята, но ако по този начин Марбъл можеше да се махне от това място, рискът си заслужаваше. Дегизировката му би трябвало да е достатъчна срещу множеството наблюдателни камери на платформите.
— Аз ще ги отклоня оттук — каза Нейт.
Марбъл се приведе и започна да се тътри през кръстовището. Старият шпионин го погледна веднъж, мрачно, но спокойно, и му намигна. Този човек е легенда, помисли си Нейт. Но сега неговият приоритет беше да разсее колите от патрула и да ги накара да се насочат към него, далеч от Марбъл. Но не трябваше все пак да допуска да бъде задържан. Дисковете в джоба му щяха да убият стареца с не по-малка сигурност, отколкото ако патрулът го арестуваше.
Не, доколкото зависеше от него. Сякаш ледена буца прогаряше гърлото и главата му. Вдигна яката на палтото си, потисна емоциите си и бързо пресече пред патрулната кола, която бавно се движеше по улицата към него. Сигурно бяха от ФСБ, Федералната служба за безопасност, главорезите, занимаващи се с вътрешния шпионаж в Руската федерация. Това беше тяхната територия.
Двигателят на ладата 1200 изскърца и той попадна в отразената светлина на дългите им фарове по блестящата улица. Затича към следващата пресечка, спусна се по стълбището на някакъв сутерен, който миришеше на урина и водка, и чу зад себе си звука на стенещите колела. Чакай, чакай, сега тръгни отново! Спринтиране през тесните улички, промъкване през пешеходните пътеки, тичане надолу по стълбите към реката. Използвай прегради, пресичай железопътни релси, променяй посоката и курса внезапно в зрителното им поле, карай ги да правят погрешни предположения, промъкни се покрай постовата им линия. Сверка на времето: почти два часът.
Залиташе от изтощение, тичаше, после тръгна ходом, после приклекна зад някакви паркирани коли, вслушвайки се в шума на двигателите край себе си, докато те се събраха, после се пръснаха, после отново се събраха, опитвайки се да се доближат достатъчно, за да видят лицето му, достатъчно близо, за да го проснат по лице на улицата и да пъхнат ръцете си в джобовете му. Чуваше скърцането на спирачките, чуваше ги да крещят по радиостанциите си, явно се бяха отчаяли.
Първият му инструктор по проследяване му беше казал: Ще трябва да усещаш улицата, мистър Наш, без значение дали е Уискънсин авеню или „Тверская“, трябва да я усещаш. И Нейт дяволски добре я усещаше, но те бяха много, макар и да не знаеха къде точно се намира той. Гумите на колите остро скърцаха по мокрия паваж, докато сновяха бързо напред-назад, и добрата новина беше, че все още не можеха да определят с достатъчна точност местоположението му, за да се разгърнат и да го обградят, а лошата новина беше, че времето бе на тяхна страна. Слава Богу, напираха срещу него, което означаваше, че не са се фокусирали върху Марбъл. Нейт каза една молитва — дано старецът да е изчезнал, когато се е спуснал в метрото, дано наблюдението върху него да не е започнало от началото, защото това би означавало, че втори екип сега преследва Марбъл. Не, те нямаше да докопат неговия агент, неговия агент, и нямаше да докопат пакета с дисковете на Марбъл, избухлив като нитроглицерин в джоба му. Скриптящите гуми замлъкнаха и улицата притихна.
Сверка на времето: два часът и нещо, крака и гръб тотално уморени, замътено зрение. Той тръгна по тясната уличка, притискайки се до стените в сенките, надявайки се, че са си отишли, представяйки си очуканите коли, прибрани в гаража, пукащия горещ метал и капещата кал, докато водачът на екипа крещи в стаята за инструктаж. Нейт не видя нито една кола в продължение на няколко минути и реши, че се е изплъзнал извън периметъра им на претърсване. Снегът бе завалял отново.
Отпред една кола проскърца и спря, после обърна и зави в уличката. Снегът пламна от фаровете ѝ. Нейт се извърна към стената, опитвайки се да се свие, да смали силуета си, да се скрие, но знаеше, че сигурно са го видели, и когато светлините връхлетяха върху него, колата ускори, насочвайки се към неговата страна на уличката. Той наблюдаваше смаян, невярващ колата, която продължаваше да приближава, страничната ѝ врата, само на няколко инча от стената, двете напрегнати лица вътре, протегнати напред, чистачките, които се движеха бързо. Тези животни от ФСБ, бяха ли го видели? После осъзна, че го виждат много добре и пробваха да го размажат на стената. Неписано правило е, че когато патрул от проследяването преследва чужд дипломат, никога, никога не прилага насилие по мишената, беше му казал инструкторът, но сега, ама сериозно, какво, по дяволите, правеха тези типове? Той погледна назад и видя, че началото на уличката е твърде далеч.
Усещай улицата, мистър Наш! Втората най-добра опция беше чугуненият улук, минаващ по сградата на половин метър от него, с ръждясали метални ленти, завинтени в тухлената зидария, и докато преследвачите приближаваха, той скочи и сграбчи тръбата, използвайки металните скоби, за да се изкачи повисоко. Колата им се удари в стената, разцепи улука, покривът ѝ застана под вдигнатите му крака и тя с остър стържещ звук ожули стената и спря. Бяха угасили двигателя. Хватката му се разхлабваше и Нейт падна върху покрива ѝ, а после се изтъркаля на паважа. Шофьорската врата бе отворена и един голям мъжага с кожена шапка точно излизаше — но те никога, никога не прилагаха насилие по мишена — и Нейт затръшна с рамо вратата обратно, по главата и врата на главореза, чу писък, видя лицето му, изкривено от болка. Блъсна още два пъти вратата в главата му, много бързо, и мъжът падна назад в колата. Дясната врата беше блокирана от стената и Нейт видя как другият главорез се опитва да се прекачи през предната седалка и да стигне до задната врата, така че беше време отново да бяга, и той хукна в сенките към уличката и зави зад ъгъла.
Зад третата врата имаше мърлява закусвалня, отворена въпреки късния час, и светлините ѝ се разливаха върху заснежения тротоар. Нейт чуваше как колата в уличката обръща и как вие двигателят ѝ. Шмугна се в празното заведене и затвори вратата. Едно-единствено помещение, един-единствен тезгях в дъното, с няколко очукани дървени маси и пейки, лекьосани тапети и мръсни дантелени пердета на прозореца. Една възрастна жена с два зъба като отварачки за консерви седеше зад тезгяха, слушаше скрибуцащо радио и четеше вестник. Две очукани алуминиеви тенджери със супа къкреха на електрическите котлони зад нея. Аромат на варен лук изпълваше помещението.
Мъчейки се да овладее треперенето на ръцете си, Нейт приближи до тезгяха и на руски език си поръча купа със супа от цвекло пред празния поглед на жената. Седна с гръб към закритата от пердето витрина и се заслуша. Една колата изръмжа нататък, после още една, после — нищо. По радиото един комик разказваше виц.
Хрушчов посетил свинеферма и се снимал там. В редакцията на селския вестник избухнала гореща дискусия за надписа под снимката. Другарят Хрушчов сред свинете? Другарят Хрушчов и свинете? Свине около другаря Хрушчов? Нищо не пасвало. Най-накрая редакторът взел решение: Третият отдясно — другарят Хрушчов. Старата дама зад тезгяха се изкиска. Не беше ял и пил нищичко повече от дванадесет часа и започна лакомо да поглъща гъстата супа с треперещата в ръката му лъжица. Старицата го изгледа внимателно, стана, излезе иззад тезгяха и отиде до предната врата. Нейт я следеше с ъгълчето на окото си. Тя отвори вратата и той почувства полъха на студения въздух отвън. Жената огледа улицата надолу и нагоре, после затръшна вратата. Върна се на стола си зад тезгяха и хвана вестника. След като Нейт свърши със супата и хляба си, отиде до тезгяха и отброи няколко копейки. Старицата събра монетите и ги смете в чекмеджето. Захлопна го и погледна Нейт.