Което, да бъдем пределно честни, помисли си Нейт, означаваше: опитай!
Те бяха клас, но от индивиди, всичките мечтаещи за първи назначения, за първи мандат в Каракас, Делхи, Атина или Токио. Копнежът за открояване и за първия избор на назначение беше особено остър и стигна кулминацията си в мъчителните приеми в студентския център, давани от различни отдели на централата, в една странна и шеметна седмица за новаци шпиони.
На едно от тези ознаменуващи завършването коктейлни партита един мъж и една жена от Руската къща го дръпнаха настрани и му казаха, че е предварително одобрен и приет в Руския отдел, затова не е нужно да търси назначения никъде другаде. Нейт любезно попита дали не би могъл да използва руския си език, за да привлича руснаци, да кажем, в отдела за Африка или за Близкия изток, но те му се усмихнаха и казаха, че очакват да го видят в централата в края на месеца.
Беше завършил успешно и приет условно. Беше част от елита. После дойдоха лекциите за съвременна Русия. Обсъждаха дамоклевата политика на Москва за природния газ, надвисналото пломбиране на газопровода за Европа и хроничната кремълска склонност да се подпомагат терористични държави в името на справедливостта, а всъщност, за да се всяват раздори и — да, разбира се — за да се докаже, че Русия все още е в играта. Космати мъже четяха лекции за перспективите на постсъветска Русия, изборите, здравните реформи, демографските кризи и за силното разочарование от факта, че завесата е спусната отново — и зад нея ледените очи, които не пропускат нищо. Родината, свещената майчина страна на чернозем и безкрайно небе, щеше да издържи още, докато стегнатият във вериги труп на Съветския съюз бъде ексхумиран, измъкнат мокър-мокър от блатото, след което сърцето му щеше да затупти отново и старите затвори от-
ново щяха да се напълнят с хора, които не мислеха като тях.
Една сурова жена изнесе лекция за новата Студена война, за лъжите и хитруванията в преговорите за разоръжаване и за новите свръхзвукови изтребители, които могат да летят на верев, все така показвайки червената звезда на крилата си, за гнева на Москва заради западния ракетен отбранителен щит в Централна Европа — о, как съжаляваха те за загубата на своите чудесни васални държавици! — и за сабите, дрънкащи и стържещи в ръждивите ножници, познатата музика от дните на Брежнев и Черненко. И смисълът на всичко това, казваха те, смисълът на Руската къща беше в непреставащата потребност да се научават плановете и намеренията зад синия втренчен взор и мекия рус перчем, различните тайни на днешния ден, но същите както винаги, тайните, които трябваше да се откраднат.
После пък един пенсиониран оперативен офицер — приличаше на амбулантен търговец от Пътя на коприната, но със зелени очи и несиметрична уста — дойде в Руската къща за неофициална презентация.
— Енергия, намаляване на населението, природни ресурси, клиентски държави. Забравете всичко това. Русия все още е единствената държава, която може да изпрати ICBM, междуконтинентална балистична ракета, на площад „Лафайет“ срещу Белия дом. Единствената, а те имат хиляди ядрени оръжия. — Той спря и си потри носа. Гласът му беше дълбок и гърлен.
— Руснаци. Те мразят чужденците съвсем мъничко по-малко от себе си и са родени конспиратори. О, те много добре знаят, че са ненадминати, но вашият руснак е неуверен, има нужда да бъде уважаван, да се страхуват от него като от стария Съветски съюз. Те се нуждаят от признание и ненавиждат второто си място в залозите на суперсилите. Именно заради това Путин сглобява СССР 2.0 и никой няма да може да се изпречи на пътя му.
Дете, което дърпа покривката на масата и троши чиниите, за да привлече вниманието — ето това е Москва. Те не искат да бъдат игнорирани и ще чупят чинии, за да са сигурни, че това няма да се случи. Ще продават химическо оръжие на Сирия, ще дават ядрено гориво на Иран, ще обучават Индонезия на центрофужния метод за обогатяване на уран, ще построят реактор с лека вода в Бирма[6]. Да бе, да, нищо извън рамките на позволеното.
Но истинската опасност е нестабилността, която всичко това създава, енергията, която то ще дава на бъдещото поколение за лудостите, които ще задушат света. Хора, втората Студена война има за цел единствено възраждането на Руската империя и не се заблуждавайте, че Москва ще си седи и ще гледа какво прави китайският флот, когато — не ако! — започне стрелбата в Тайванския проток.
Той сви рамене в лъскавото си сако.
— Да, не е лесно; вие, мъже и жени, ще трябва да го осъзнаете. Завиждам ви. — Той вдигна ръка. — Наслука! — и излезе. Стаята остана тиха и никой не помръдваше на мястото си.
После Нейт се озова в превъзнасяния московски канал, потопи се в специализираното обучение, в отдела за вътрешнооперативна подготовка и когато се зададе московският мандат, започна да изучава оперативния речник на руски и му бе позволено да прегледа „книгите“, агентурните досиета, да прочете имената и да проучи паспортите със заличени снимки на руски агенти, които щеше да среща на улицата под носа на наблюдаващи екипи. Живот и смърт в снега, острието на копието, каквото дойде. Неговият клас във „Фермата“ бе изчезнал и, общо взето, бе забравен. Сега имаше заложени други животи. Той не можеше — той нямаше — да се провали.
Три дни след разговора си с Гондорф Нейт седеше в малък ресторант на московското летище „Шереметиево“ и чакаше да обявят полета му. Поръча си „сандвич Кубано“ и бира от омазненото картонено меню.
Посолството бе предложило да изпрати служител, който да му помогне с билета и паспортния контрол, но той учтиво отказа. Предишната нощ Ливит донесе няколко бири в края на работния ден и те поседяха и си поговориха тихичко, избягвайки горещите теми, и определено, без да споменават какво мислят всички други служители — че кариерата на Нейт като цяло и репутацията му в частност ще бъдат накърнени. Сбогуването беше доста напрегнато.
Единствената светлинка в тунела беше, че преди два дни, в отговор на искането на Гондорф за преждевременно прекратяване на мандата му, централата спомена, че в съседен Хелзинки изведнъж се е освободило едно място за оперативен служител. С оглед на почти перфектния руски на Нейт и изобилието на руснаци във Финландия, на неговата мобилност в качеството му на несемеен и на факта, че внезапно се бе оказал на разположение, централата попита Нейт дали би обмислил назначение наблизо, в Хелзинки, на практика — незабавно. Нейт прие, а Гондорф едва се сдържа да не избухне при отменянето на присъдата, но се съгласи. Формалната грама за назначението в бюрото в Хелзинки пристигна, последвана от нота от Том Форсайт, неговия бъдещ шеф там, в която просто се казваше, че той ще се радва да го посрещне.
Полетът на Нейт с „Финеър“ бе обявен и той тръгна по пистата към самолета с другите пътници. Високо над него, от остъклената зала на кулата за наблюдение на полетите, двама души го снимаха с дълги обективи. ФСБ бе последвало Нейт до летището, за да му даже сбогом. ФСБ, СВР и най-вече Ваня Егоров бяха сигурни, че внезапното напускане на Нейт е знаково. Докато той се качваше по самолетната стълба и фотоапаратите щракаха, Егоров седеше в кабинета си, потънал в мисли. Срам. Най-добрият му шанс да залови шпионина, воден от ЦРУ, беше изчезнал. Щеше да отнеме месеци, може би години, за да намери по-добра следа в този случай, ако изобщо успееше.
Наш все още беше ключът. Той вероятно щеше да продължи да ръководи агента си извън Русия. Егоров реши да не го оставя на мира и прие, че назначението му в съседната страна беше благоприятна възможност. Ще го поразработим малко в Хелзинки, мислеше си той. СВР можеше да оперира буквално както си иска във Финландия и дори нещо още по-добро — те имаха предимство на чужда територия. Нямаше да ги има тъпанарите на ФСБ, за да трябва да се координира с тях. Ще видим, мислеше си Ваня. Светът беше твърде малко местенце, за да се скриеш.