КУБИНСКИ САНДВИЧ НА МОСКОВСКОТО ЛЕТИЩЕ
Разрежете четиридесетсантиметрово парче кубински хляб (франзела) на две по дължината и го разгънете, за да стане плоско. Напръскайте сбс зехтин и намажете с жълта горчица отвътре. Сложете желирана шунка, печено свинско, швейцарско сирене и тънки резенчета туршия. Затворете и притиснете десет минути между двете плочи на загрят тостер. Нарежете по диагонал на три парчета.
3
Доминика Егорова седеше в дискретно изолираното ъглово сепаре в кристално-мраморния разкош на „Бакара“, найелегантния от новите ресторанти в Москва, разположен на няколко крачки от площад „Лубянка“. „Гората“ от кристал и сребро по ослепително бялата покривка не приличаше на нищо друго, което бе виждала досега. Наслаждаваше се независимо от оперативния характер на вечерта, решена да извлече максимално удоволствие от греховно скъпата вечеря.
Димитрий Устинов седеше срещу нея, вибриращ от възбуда. Висок, с масивно телосложение, с гъста черна коса и хлътнали бузи, той беше главният в гангстерското братство на руските петролни и минни олигарси, построили империи за милиарди долари в процъфтяващите години след Студената война. Беше започнал като обикновен местен бияч в организираната престъпност, но постигна забележителни успехи.
Устинов беше облечен в безупречен смокинг върху плисирана бяла риза със сини диаманти на яката и на маншетите.
Носеше часовник Tourbillon на „Корум“, един от десетте, произвеждани всяка година. Мечешките му лапи лежаха над синята емайлирана табакера „Фаберже“, произведена през 1908 г. лично за царя. Взе си цигара от нея, запали я с масивна златна Ligne Deux, която издаде характерната за всички запалки „Дюпон“ музикална нотка, когато щракна капачето ѝ, за да я затвори. Устинов беше третият от най-богатите мъже в Русия, но при цялото си богаство не беше от най-умните. Беше влязъл в открита вражда с правителството, най-вече с премиера Путин, и бе отказал да признае или приеме държавното регулиране в предприятията си. Преди три месеца, в разгара на враждата, лекомислено бе направил неприлично презрителни забележки за Путин в интервю в едно шоу по московската телевизия. Посветените бяха изумени, че все още е жив.
Тази вечер Устинов не мислеше за нищо друго освен за Доминика. Беше я видял в телевизията месец след интервюто си. Красотата и първичната ѝ сексуалност му взеха дъха. Беше готов да купи цялата телевизия на мига само и само да я срещне отново, но не се оказа нужно. Тя веднага и с удоволствие прие поканата му за вечеря. Докато я гледаше през масата, му се искаше да не остави недокоснато местенце по нея.
Доминика беше на двадесет и пет години, с тъмнокестенява коса, вдигната нагоре, вързана с черна панделка. Кобалтовосините ѝ очи пасваха на табакерата му и той ѝ го каза, после като омагьосан плъзна безценната дрънкулка по масата към нея.
— Това е за теб.
Тя имаше сочни устни и стройни елегантни ръце, които тази вечер бяха голи. Облечена бе в проста черна рокля с дълбоко деколте, което разкриваше поразително пищната трапчинка на бюста ѝ. Слабата светлина на свещите едва осветяваше една фина синя веничка на гръдта ѝ под съвършената кожа. Протегна се и докосна великолепната табакера с дългите си елегантни ръце. Ноктите ѝ бяха къси и равно подрязани, без никакъв лак. Погледна го с широко отворени очи и той почувства, че между корема и слабините му потръпна някаква струна.
Тя беше достатъчно опитна, за да следва инстинктите си, да преглътне жлъчката в гърлото си. Усмихна се на първичния гущер срещу себе си.
— Димитрий, прекрасна е! Но не мога да приема такъв подарък — каза тя. — Това е прекалено щедро.
— Разбира се, че можеш — каза Устинов, напъвайки се да бъде очарователен. — Ти си най-красивата жена, която съм срещал, и твоето присъствие тук е най-прекрасният подарък, който някога съм получавал. — Той отпи глътка шампанско и си представи тази малка черна рокля, захвърлена на купчинка в ъгъла на спалнята си. — Толкова много те обичам, Доминика!
Тя се насили да не му се изсмее точно в момента, в който почувства как по гърба и ръцете ѝ преминава ледена тръпка. Този деревенщина, този селяндур, имаше точно толкова изисканост, колкото и всяка провинциална мутра — какъвто именно е бил преди години. Но, Господи, сега той беше богат. През подготвителната седмица на Доминика ѝ бяха съобщени няколко факта за Устинов: Яхти. Вили. Луксозни апартаменти. Петролни и минни холдинги из целия свят. Лична охранителна армия, създадена от скъпо платени наемници. Три частни самолета.
Доминика беше единственото дете на Нина и Василий Егорови. Майка ѝ бе работила като концертмайстор в Московския държавен симфоничен оркестър, изгряващ виртуоз от школата на Климов, с огромен потенциал, заради който ѝ бяха дали една великолепна цигулка „Гуарнери“ от 1741 година, Kochanski del Gesù, от Централния държавен музей „Глинка“ за музика и култура. Преди петнадесет години очакваното ѝ повишение в Руския национален симфоничен оркестър бе отменено, когато Прохор Беленко, един блюдолизец, цигулар със среден талант, но женен за дъщерята на член на Политбюро, настоя да бъде повишен той и, естествено, получи позицията. Всеки знаеше какво се е случило, но никой нищо не каза.
Освен с великолепното свирене на червено лакираната скрипка[7] Нина Егорова бе известна и с пламенния си характер и избухливия си темперамент, който експлодираше винаги когато ѝ дойдеше до гуша. Пред изумените погледи на осемдесетте си колеги от оркестъра Нина халоса Беленко по дясното ухо с неговия нотен пулт на последната му репетиция с Московския държавен симфоничен оркестър. И при това не се покая. Освен това беше жена — в тогавашния Съветски съюз. Отнеха ѝ цигулката „Гуарнери“. Тя отказа да свири на по-обикновен инструмент. Преместиха я от първото място на трети ред в струнните инструменти. Тя ги прати по дяволите. Административният ѝ отпуск се превърна в уволнение, когато министерството на културата привика директора на оркестъра, и така кариерата ѝ приключи. Сега, години по-късно, елегантният ѝ врат бе превит, силните ръце — изкривени, тъмните коси — посивели и прибрани на кокче.
Бащата на Доминика беше прочутият учен, професор Василий Егоров, старши преподавател по история в Московския университет. Той беше един от най-уважаваните и влиятелни учени в руската хуманитаристика, с ранг на заслужил професор. Златно-синият му Орден на свети Андрей висеше на стената; а тъмночервеният бант, който носеше всеки ден на петлицата си, беше на медал „Пушкин“ — за заслуги в литературата и образованието. По ирония Вася Егоров не изглеждаше нито важен, нито влиятелен. Беше нисък и слаб, с оредяваща косица, сресана внимателно настрани върху главата му.
За разлика от съпругата си Василий Егоров бе оцелял през годините на съветската власт, като избягваше да се забърква в политика, в зависимости и в противоречия. Обвит в пашкула на университета, той преуспяваше главно благодарение на демонстрирането на прилежно усърдие, справедлива безпристрастност, дискретност и лоялност. Но никой не знаеше, че този заслужил професор, другарят Василий Егоров, има друга, тайна душа, съзнание на напълно различно същество, в което се таеше отвращение, отвращението на един морален мислител от света на Съветите. Като всички руснаци и той бе загубил много близки от семейството си през тридесетте и четиридесетте години по времето на Сталин, на войната с Германия, при чистките, в каторгата. Но имаше и нещо повече от това. Той отхвърляше дисбаланса и нелогичността на съветската система, презираше несигурното фаворизиране на человеки, ленивостта на връзкарите и задоволяването на личните страсти, които рушаха човешкия дух и бяха ограбили руснаците от собствения им живот, от земята им, от наследството им. Това беше измяна, ерес, която той споделяше единствено с Нина.