Всички руснаци криеха тайни мисли, те бяха привикнали към това. Същото беше и с Василий и Нина, които криеха отвращението си към факта, че съвременна Русия съвсем не се бе променила. Дори и когато Доминика порасна и започна да разбира, Василий не смееше да ѝ говори за техните чувства. И двамата ѝ родители се стремяха да ѝ дадат ясна визия за света, да я оставят да разбере самата истина. Ако не можеха да разкрият пъклената еволюция на Русия — от болшевиките до Съветите и сега, дори и след гласността, в паразитната алчност на федерацията, — Василий реши поне да внуши на Доминика идеята за истинското величие на Русия.
Просторният тристаен апартамент (след уволнението на Нина им бе позволено да го задържат благодарение единствено на запазването на позицията и престижа на Василий) бе пълен с книги, музика, изкуство и разговори на три различни езика. Когато Доминика стана на пет, родителите ѝ забелязаха, че малкото момиченце има изумителна памет. Можеше да рецитира стихове на Пушкин, да различава концертите на Чайковски. И когато пускаха музика, Доминика танцуваше боса по ориенталския килим в хола в съвършен ритъм с такта, извивайки се и скачайки в идеален синхрон, а очите ѝ блестяха и ръцете ѝ се движеха като мълнии. Василий и Нина се споглеждаха и един ден майка ѝ я попита как е научила това.
— Следвам цветовете — каза малкото момиченце.
— Цветовете? Какво имаш предвид? — попита я майка ѝ. Доминика важно обясни, че когато свири музика или баща
ѝ чете на глас, стаята се изпълва с цветове. Различни цветове, някои ярки, други тъмни, понякога те „подскачаха във въздуха“ и всичко, което Доминика трябваше да направи, беше да ги следва. Точно заради това успяваше да запомня толкова много неща. Когато танцуваше, подскачаше над лъчи от яркосиньо или следваше блестящите червени петна по пода. Родителите ѝ се спогледаха отново.
— Харесвам червеното, синьото и пурпурното — каза Доминика. — Когато Батюшка ми чете или когато Мамуля свири, те са толкова красиви.
— А когато мама ти се кара? — попита Василий.
— Жълто. Не обичам жълтото — каза малкото момиченце, обръщайки страниците на някаква книга. — И черния облак. Не го харесвам.
Василий попита един колега от Факултета по психология за цветовете.
— Чел съм за подобно състояние — каза колегата му. — Усещане на буквите като цветове. Много е интересно. Защо не я доведеш някой следобед?
Василий чакаше в кабинета си, докато приятелят му, професорът, седеше с Доминика в близката аудитория. Единият час премина в три. Когато се върнаха, малката Доминика беше щастлива и разсеяна, а професорът — замислен.
— Какво? — попита Василий, гледайки косо към дъщеря си.
— Бих могъл да седя с дни с нея — каза професорът, тъпчейки лулата си. — Вашето малко момиченце показва признаци на синестет. Човек, който усеща звуци или букви, или числа като цветове. Изумително.
Василий отново погледна Доминика. Тя щастливо си рисуваше нещо на бюрото на баща си.
— Боже мой! — каза той. — Това заболяване ли е, лудост ли е?
— Болест, бреме, проклятие, кой може да каже? — Професорът свърши с пълненето на лулата си. — От друга страна, Василий, тя може би е одаренная, надарена.
Василий, този изтъкнат хуманитарист, загуби ума и дума.
— Има и нещо друго — продължи професорът, гледайки към Доминика, чиято глава бе приведена над рисунката ѝ. — Нейната синестезия явно се разпростира и до човешките реакции. Не само думи или звуци, тя вижда също и емоционалния статус в цветове. Каза ми за нещо, което ми звучи като аури от цветове около главите на хората и раменете им. — Василий зяпна приятеля си. — Може би тя ще се развие в нещо като учен в сферата на човешките намерения.
— Разбира се, тя има и изключителна памет. Безпогрешно повтаря двадесет и пет цифрени числа по няколко пъти. Това не е необичайно в такива случаи — продължи професорът. — Но ти вече си го забелязал. — Василий кимна. — И нещо друго, не толкова обичайно. Вашето малко момиченце е склонно към буйство, дефинирай го както искаш, избухливост, немирство, сприхавост, къс фитил. Помете документите ми на пода, когато не успя да реши една гатанка. Нещо, което ще трябва да контролира по-късно в живота си, предполагам.
— Боже — каза Василий и забърза към къщи, за да каже на съпругата си.
— Това идва от твоето семейство — сухо казваше той на Нина, докато поруменялата Доминика се мръщеше гневно, когато изключваха музиката, страхотно сърдита, с пламтящи очи. Ако беше такава на пет годинки, каква ли щеше да е по-нататък?
Когато на десетгодишна възраст Доминика се яви на изпит в Московската държавна академия за хореография, тя истински впечатли изпитната комисия. Нямаше техника, нито формална подготовка, но дори и на тази ранна възраст те видяха в нея силата, природните ѝ умения, инстинкта на велик танцьор. Попитаха я защо иска да танцува и се разсмяха на отговора ѝ: „Защото мога да виждам музиката“, но в стаята се възцари мълчание, когато нейното, станало вече удивително красиво, лице потъмня и тя изгледа комисията през присвитите си очи, сякаш обмисляше как да нарани всички тях физически.
Доминика напредваше триумфално и устремно в академията, голямата школа, която захранваше с нови попълнения Болшой театър. Тя преуспяваше въпреки суровите класически методи на Ваганова[8]. По това време вече бе привикнала да живее с цветовете. Способността ѝ да ги вижда дали когато слуша музика, дали когато танцува, или просто когато говори с хората, сега бе по-рафинирана и някак по-контролирана. Освен това вече бе започнала да дешифрира цветовете, да ги асоциира с настроения и емоции. Това не беше бреме, а нещо, с което просто живееше. Доминика продължаваше да се представя отлично — и не само в танцуването. Тя получаваше най-високи оценки в основното и средното училище на академията, където способността ѝ да запомня всичко, което им преподаваха, ѝ служеше чудесно. Това беше нещо ново, нещо различно. Доминика слушаше политически лекции, идеологически уроци за историята на комунизма, за издигането и пропадането на социалистическата държава, за историята на съветския балет. Разбира се, беше имало и ексцесии, и жестокости, беше имало и наказания. А сега съвременна Русия щеше да продължи да се развива и да расте — цялото, по-голямо от отделните си части[9]. Младият ѝ ум направи скока и прие лицемерното напяване.
На осемнадесет години Доминика влезе в първа студентска трупа в училището и поведе своя клас в политическите постижения. Всяка нощ се връщаше у дома, за да разкаже на ужасения си татко какво е научила. Той се опитваше да неутрализира нейния нарастващ ентусиазъм с уроци от литературата и историята. Но Доминика се бе развихрила в пълния размах на юношеското си съзряване, попаднала в хватката на начеващата си кариера. Дори и да бе усетила естеството на неговото отчаяно послание, дори и да бе разчела цветовете около главата му, не даваше никакъв знак за това. Василий не можеше да си позволи да бъде по-ясен. Не смееше да говори открито срещу системата.
Разбира се, Нина беше доволна, че дъщеря ѝ напредва толкова бързо в младежката балетна общност. Това беше чудесно и ѝ гарантираше стабилно бъдеше. Но тя гледаше с потрес как нейното малко момиченце се превръща в модел на модерната руска жена, ултранационалистка, висока, кестенява красавица, която крачи с елегантността на балерина и се държи като онези апаратчики от старото време.
Доминика лежеше на килима в дневната, майка ѝ решеше косите ѝ с леки ритмични движения с четката, която някога бе принадлежала на прабаба ѝ. Направена от черупка на костенурка, с деликатно извита дълга дръжка, тази четка заедно с една снимка в рамка и сребърния самовар бяха единственото семейно имущество, спасено от аристократичната къща в предболшевишкия Петербург. Естествените косми от свинска четина издаваха тих, припукващ звук и пръскаха пурпур във въздуха. Косата ѝ сияеше. Един ден, докато се протягаше след дългите балетни упражнения през деня, Доминика прекъсна плавния разказ на баща си с това, което бе чула в училище.
8
Агрипина Ваганова (1879–1951) — балетмайстор и педагог, автор на учебника „Основи на класическия балет“. —
9
Алюзия с цитат на Аристотел, на когото принадлежи твърдението, че цялото е по-голямо от сумата на неговите части. Според тълкуванията на някои автори при спонтанната самоорганизация на сложните системи, възникваща в резултат на взаимодействието на техните структурни звена, системите като цяло придобиват качествено нови свойства, невъзможни за постигане от отделните им части. —