— Пушечно месо.
— Колко старомодно. Долнопробните убийства също раздухват историята. Хората се плашат от новината, че радиоактивни материали, пък било и в незначителни количества, се прекарват нелегално в Западна Европа или още по-добре в Ню Йорк. Няколко грама в Бруклин са далеч по-стряскащи от сто тона плутоний в Томск.
— А ако нещо се обърка? Ако осъмнем с ядрен взрив в Световния търговски център?
— Тогава ще преговаряме.
— Трябва да си полудял.
— Най-старият въпрос в етиката. Кого ще спасиш, Арти? Приятелката си или милиони хора?
— Целта оправдава средствата.
— Арти! Както сам каза, без клишета.
— А червеният живак?
— Кой знае? Излезе полезен. Звучи чудесно, не мислиш ли? Смъртоносен, но неуловим. Разкошен номер. Както казват, прах в очите. Няма значение. — Извърна се към съпругата си. — Няма значение, нали, Полет, скъпа?
Тя още дремеше, сладко усмихната.
— Иван Ковалски каза, че не е нападал Рики в апартамента ми. Така ли е? Някой се е целил в мен и погрешка е попаднал на Рики?
— Казал ти е истината. Започваше да се превръщаш в пречка. Съжалявам, че стана с приятеля ти, Арти. Ще ти се реванширам.
Изправих се.
Бродски инстинктивно постави длан на рамото на жена си. Тя отвори очи и посегна да докосне лицето му.
Извърна очи към мен.
— Тук ли следва сцената, в която ме убиваш?
— Няма да спечелиш. Това за спасяването на света са само празни приказки. Няма да успееш с далаверите си, няма да получиш монопола над сделките. Не можеш да притежаваш ядрената енергия.
Видях, че се ядоса.
— Все някой ще го направи.
— Никога няма да те пуснат у дома, в Америка.
— Не ставай глупав. — Огледа се и махна към посолството, към това, което символизираше. — Аз съм си у дома.
Полет Бродски не сваляше поглед от нас. Вратата внезапно се отвори и влезе камериерката с един морски пехотинец. През замъгленото си съзнание Полет бе надушила гнева ми към Бродски и незабелязано бе натиснала копчето за камериерката.
— Има ли проблем, сър? — учтиво попита пехотинецът.
— Има ли, Арти? — попита ме Чьом Бродски.
— Наистина ли вярваш, че можеш да монополизираш информацията? Всички слухове, клюки, новини? — попитах вече на вратата.
— Една част от тях ми стигат.
— За какво?
— За да притежавам страха.
Епилог
Ню Йорк
Сони Липърт ме чакаше на летището. Нетърпелив да видя Рики, се наредих на опашка при Имиграционните. Навремето процедурата ме бе изплашила, сега я понесох с грубото безразличие на истински американец.
Само че чиновникът никак не си даваше зор. Обсъдихме „Никс“, той прегледа някакъв регистър, после извика файла ми в компютъра.
— По бизнес или на екскурзия?
— Моля?
— Посещението ви. По работа или на екскурзия?
Защо се бавеше толкова? Какво ставаше? Лентата отсреща вече бълваше багажа. До нея видях няколко познати ченгета, но след полет от Москва тук винаги има полицаи.
Едва след като получих подпечатания си паспорт и прибрах куфара от лентата, видях, че двама от тях тръгват към мен.
— Проклет, тъп идиот — каза Сони Липърт, когато двойката полицаи ме изведоха от терминала. Докато го казваше обаче, като че ли се усмихна в неговия си кисел вариант. — На твоя страна съм. Кажи му, Рой.
Рой Питъс чакаше в паркираната зад гърба му кола.
— Рой, кажи на това преебано бивше ченге, че сме на една страна. Чаткаш ли, Арт? Ако не мен, послушай него.
— Оставете го да говори, инспекторе — каза ми Рой Питъс.
През терминала фучеше вятър, по пътниците пръскаше дъжд. Две редици жълти таксита надуваха клаксони.
Влязох в колата, Сони седна отпред.
— Чухме за момичето. Съжалявам, Арти, обаче дано не замисляш някое тъпо отмъщение. — Запали двигателя. — Прибрахме и двамата Зайцеви. Мислим, че Младши ще даде показания. Ако го направи, ще е едно начало. Докопахме го благодарение на теб. А, и поне за момента пресякохме притока на радиоактивни вещества в града. Накарахме Москва най-после да се заеме с въпроса за ядрените мулета. Ще заловим и останалите. Недей да се държиш като руснак. Отмъщението е тъпо нещо, мой човек — каза, докато даваше на заден.
Не беше достатъчно. Зайцев не можеше да плати за пораженията, нанесени от Бродски: Бърди, Олга, Рики, Лев. И Светлана.