Десет мили от Уолстрийт, и все едно си пътувал с машина на времето: провинциална Русия се засича в трета глуха с Бруклин от двадесети век. Русия е едно стъпало нагоре, Бруклин — на последното надолу. Подухне ли вятър, надушваш океана, солта, понякога боклука.
Мина година, може и повече, откакто за последно бях в Брайтън бийч. Отбих се при братовчедката на майка ми, Женя. Женя ми се обади, когато пристигна в Америка и аз отидох да я видя в невзрачната й двуетажна къща, иззидана с хоросан и червени тухли, с евтина сива изолация. Отпред имаше ръждясал велосипед с три колела. Женя живееше там — а сигурно още живее, не й се обадих повече — с дъщерята и баща си; свързваха двата края, като даваха едната стая под наем.
Във всекидневната с плътно спуснати кафяви завеси ме сложиха да седна на единственото прилично кресло, с покрита с найлон сребриста дамаска. Пих чай, а дъщерята ми посвири на флейта. Беше хърбаво, анемично хлапе, което отказваше да научи английски. Старецът също не го говореше, насичаше музиката с гневни истории за службата си в Съветската армия, разказваше полу на руски, полу на идиш, който не разбирам.
Меланхолията на онази кафява стая в Бруклин сякаш ме провеси в облак апатия, наполовина между Русия и Америка; поразила бе вече всичко, без флейтата на детето. Изгубени в Бруклин, помислих. За миг ме обзе паника. Имах чувството, че съм се върнал в Москва. Доядох ябълковия си пай и изпих чая, разгледах снимки на хора, които не познах, дадох на хлапето малко пари и побягнах. Беше към края на зимата, по улицата се лутаха старци; стиснали в длан пирожки, за да се стоплят, зяпаха океана.
Открих място за паркиране на 6-а улица в Брайтън, недалеч от дома на братовчедка ми. Стъмваше се. Не знаех какво точно търся и не бях въоръжен. Водех се в отпуск, а когато тръгнах от Сони, нямах никакво намерение да идвам насам.
Мразя оръжията. Справям се с тях прилично — израелската армия ме пречупи. Дори спечелих награда, мамка им. А и свикнах с оръжието, то вече е неизменна част от тялото ми. Може и затова да напускам отдела. Невъоръжен в тоя квартал обаче се чувствах по-зле и от гол.
Изрових от багажника гаечен ключ и го тикнах в джоба си. Пак беше по-добре от нищо.
Дъждът спря. От къщите излязоха хора с кашони и табуретки, насядаха по тях и започнаха да си веят с руски вестници и да мелят на руски. Без да искам, хванах откъслечни фрази — все за пари. Накъдето и да свърнех, чувах зад гърба си стъпки на демоните ми. Демони, които до смъртта на Генадий мислех за мъртви. Лъгал се бях.
— Артьом Максимович?
Мекият мъжки глас прозвуча току зад гърба ми в кафе „Арена“, където се отбих да хапна. На масата ми на метален поднос имаше пелмени, спаружени като тестисите на болен старец. От какво ли беше плънката? Конско? Кучешко? Кой знае? Набодох един на вилицата и вдигнах глава.
Беше гладко обръснат, аскетичен мъж, с кръгли очила в тънки метални рамки. Приличаше на нещо средно между Джон Ленън и счетоводител. Седна и остави на масата ми тетрадка.
Когато влязох, може би преди половин час, седеше на една маса с други руснаци. Всички пушеха. Най-едрият имаше рамене на щангист, тъпчеше се с протеинов коктейл и пържени яйца, без да извади цигарата от устата си. Никой не погледна към мен. В Брайтън бийч не обичат непознати. Ето в това грешеше Сони Липърт. Може и да говоря руски, но съм чужд. Кръгът се бе затворил.
— Казвам се Коен — поправих го.
— Както желаете, Артьом Осталски, Арти Коен, известно ни е кой сте.
— Е, и?
— Според нас трябва да спрете да търчите след призраци. — Мина на английски, сякаш бе някакъв код. — Знаем кой уби Генадий Устинов. Убиецът скоро също ще е мъртъв.
— Глупости.
— Моля?
— Чу ме. — Оставих пари на масата и изгасих цигарата си в пелмените.
— Казвам ви го, само защото също обичахте Генадий Михайлович.
Използва бащиното име на чичо Генадий едва ли не с благоговение.
Всички разговори бяха секнали. В ресторанта беше толкова тихо, че чувах как преглъща мъжът на съседната маса.
— Разбирам как се чувствате, защото чичо ви Генадий, нали така го наричахте, беше и наш приятел.
Не помръднах от мястото си. Мъжът свали очилата и потърка основата на носа си; чак сега видях, че е само с едно око.
Върна очилата и се вторачи в мен.
— Мисля, че ще е най-добре да си вървите у дома.
Аз обаче не си тръгнах. Не отговорих. Мъжът се върна на масата си и зачака следващия ми ход.